Откакто дойде в Тарн, Тегрек откри още едно въже над пропастта, по което да балансира. Лъскаше неуморно публичния си образ на суров имперски губернатор, поел задачата да ръководи това самотно, древно и грозно място и да изслушва с разбиране оплакванията на служителите и войниците си, които приемаха назначението си тук като наказание. Зад тази фасада обаче Тегрек беше нов човек. Преди да пристигне тук, беше учил магията както дойде, от стари книги или от разговори с роби от далечни земи. Беше дошъл в Тарн с половинчато знание, скърпено оттук-оттам, което му беше помогнало да оцелее и да се издигне в Империята само защото го беше използвал както уличните измамници използват сръчността си — жертвите чуваха думите му, виждаха как ръцете му разместват чашките, но никой така и не разбра защо топчето не е там, където би трябвало да бъде. Открай време живееше в страх, че ще го разкрият — не дребните му измами, а истинската му същност. И нито за миг не бе дръзнал да се нарече провиждащ.
Ала точно провиждащ го бяха нарекли молецородните. Те бяха надменни, горди и самомнителни, но не се интересуваха от произхода и расата, а от таланта. През времето, прекарано тук, разнищените парчетии на неговите познания бяха съшити в цяло платно. Никой не оспори таланта му, макар молецородните за пръв път да виждаха осороден магьосник. Нищо чудно да беше първият от Вещото време насам.
„Не ми е мястото тук“ — помисли си. Само че за него място нямаше никъде. Беше си проправил пътя в Империята като паразит, а тук, в Тарн, нямаше нужда да крие какъв е. Нямаше да е първият предател в историята на Империята, нито първият губернатор, предал своите. Утеши се с мисълта, че в Капитас никога нямаше да проумеят защо е направил онова, което щеше да направи.
Беше взел своето решение.
10.
Кавалерията като бойна единица не беше част от традиционната имперска армия, но генерал Претер беше опознал достатъчно потенциала й по време на Дванайсетгодишната война и разбираше ползата от нея. Обикновените коне бяха твърде крехки за имперския военен стил, затова сега Претер оглеждаше войниците си от висотата на седло с висок преден лък, здраво прикрепено към гърба на брониран бръмбар, дълъг над три метра от мандибулите до опашката. Наоколо му тежките бойни машини на Шеста армия пъплеха напред с механична решителност, която, по негово мнение, беше до голяма степен илюзорна. Машините редовно се разваляха във вихъра на сражението, а Претер не се сещаше и за една битка без някое автовозило да замлъкне в най-неподходящия момент. Беше се научил да не разчита на тях.
Въпреки това автовозилата съставляваха централния юмрук на неговото настъпление, защитени зад паравана на леките въздушни отряди, които летяха в клин напред. Пехотата — а Шеста армия разчиташе на пехотата си повече от обичайното за имперските военни сили — маршируваше в големи извити крила по двата фланга. Самият Претер се движеше с най-бавните машини в центъра, двайсетина от личните му телохранители яздеха край него, а останалите вървяха след тях, без да изостават въпреки тежките си брони.
Когато прати войниците си напред, Претер беше убеден, че се вдига много шум за нищо. Съгледвачите на генерал Малкан докладваха за малка войска, наброяваща към две хиляди души или по-малко, при това не сарниански войници, а обикновени бандити и негодяи. Въпреки това Претер беше решил да им види сметката. Не би било добре, ако Малкан спечели още слава в тази кампания. Младият генерал беше човек, комуто постоянно трябваше да се напомня кой ръководи парада.
Сегашното нямаше да е като при Масаки, разбира се. Още помнеше блясъка на водните кончета, как се втурнаха в атака и изпълниха небето, а земята под тях възвря от сенките им. Често се сещаше за цветовете — червено и златно, искрящо синьо и зелено във всички оттенъци. Помнеше ги в устрема на величествените, свирепи нападения, помнеше ги и мъртви — като цветя след буря, осеяли бойното поле, покосени от неговите балисти и арбалети.
Теренът тук не беше подходящ за открито сражение — хълмист и нарязан от големи и малки потоци, които щяха да затруднят значително неговите автовозила. Склоновете бяха каменисти, голи в голямата си част, обрасли с трънливи храсталаци и нашарени от малки горички, тук-там загрозени допълнително от колибите на козари и пастири на стада от листни въшки. Заради релефа лявото крило на армията му се беше разточило по склона и билото на едно възвишение, където трънаците бавеха и изнервяха хората му, а дясното се придвижваше през долина току пред следващия хълм, с летящи съгледвачи по външния периметър, които да се оглеждат за евентуална засада. Машините пълзяха по протежение на долината от двете страни на голям поток, съумял с цената на столетни усилия да си издълбае своя бръчка на картата. В същото време генерал Малкан водеше Седма армия по обходен маршрут с намерението да излезе в гръб на противника и да избие до крак оцелелите.