— Командир Балкус! — извика някой откъм стълбите, вкопани в крепостната стена. Наведоха се през парапета и видяха закръглен мравкороден с богаташки одежди в бръмбарски стил. Двама сарниански войници го бяха спрели по средата на стълбата и той гледаше нагоре, стиснал торбеста шапка в ръце. — Командир Балкус! Трябва спешно да говоря с вас!
— И кой, моля, сте вие? — попита Балкус и тръгна към върха на стълбището.
— Казвам се Плиус. Вашият господар, Стенуолд Трудан, ме познава.
„О, познава те и още как — помисли си Балкус. — И подозира, че си намислил нещо.“ Тръгна надолу по стълбите към малобройната групичка. Знаеше, че Паропс го следва по петите, толкова сигурно, все едно можеше да му чете мислите.
— Какво искаш? — Новодошлият се усмихваше прекомерно любезно, като човек, който отчаяно се опитва да внуши доверие у своя събеседник. Балкус посегна несъзнателно към дръжката на меча си.
— Трябва да говоря с някого от сарнианските тактици. Най-добре лично с царя им, но в краен случай и високопоставен член на двора ще свърши работа.
— Защо? — зададе поредния си въпрос Балкус, но в същия миг усети раздвижването, внезапно шумолене в колективния ум на града. Бившите му съграждани го държаха изолиран от мисловната мрежа, но мислите им въпреки това се просмукваха през бариерата. Сега дори за него стана ясно, че нещо голямо се случва. Усещаше как войниците са вдигнати под тревога, долавяше напрежението на въоръжени мъже и жени, които тичат да изпълнят получените заповеди.
— Мисля, че ей сегичка ще разберем защо — обясни услужливо Плиус.
Десет минути по-късно тримата мравкородни, от три различни града, стояха на западната стена заедно с една прошарена сарнианка, тактик от царския двор. Наблюдаваха приближаването на още войници към града. Войниците бяха твърде далеч и детайлите се губеха заради разстоянието. Мухородни куриери вече летяха натам да докладват за числеността и принадлежността им. Но едно беше ясно въпреки разстоянието — войниците бяха мравкородни. Съвършеният строй на каретата им не можеше да се сбърка.
— Шестстотин войници — обясни Плиус. — От Цен.
— Какво е това Цен и къде е? — попита Паропс.
— Град в западните краища на Равнините, отвъд Век — обади се жената тактик. — Обясни какво знаеш — нареди на Плиус тя.
— С удоволствие. Аз всъщност не съм агент на майстор Трудан от Колегиум, тоест не само негов по-точно, а и на царицата на Цен. Откакто дойдох в Сарн, тази роля не ме затрудняваше с нищо, освен с редовните доклади, които изпращах, но миналия месец получих нови заповеди. Заповеди, които ме назначават за техен посланик, с ваше позволение.
— И какво има да ни съобщи шпионинът, превърнал се така внезапно в посланик? — попита остро сарнианката. Каквото Плиус кажеше пред нея, щеше да бъде чуто от царя, а и от целия град, ако това се сметнеше за целесъобразно.
Дебелият мравкороден сви рамене.
— Цен е далече оттук — каза той. — Цен е малък и приятелски настроен. Ако осородните разрушат вашия град, рано или късно ще се появят и пред нашите порти, а ние не ще можем да се защитим. Това накратко е искрената позиция на Цен, която лесно ще потвърдите и чрез собствените си източници.
Жената тактик кимна.
— Затова — продължи Плиус, — Цен ви праща тези войници да помогнат в отбраната на Сарн. Повече не можем да отделим, съзнаваме, че малкият ни жест едва ли ще реши битката, но трябваше да направим нещо. Не сме участвали във вашите военни съвети, нито бихме искали да станем част от Равнините, защото сме си добре така, далеч от центъра на бурята. Въпреки това съзнаваме нуждата да помогнем според скромните си възможности. — Взе да мачка шапката в ръцете си и това беше единственият признак за вътрешното му напрежение. — А нуждата — добави той — е преголяма.
Претер направи бърз анализ на ситуацията. Солидните формации на тежката пехота по лявото крило се придвижваха бавно и с вдигнати щитове по трънливия, неравен терен. Леките въздушни отряди над тях кръжаха по протежение на колоната, впускаха се напред, после се връщаха. От врага нямаше и помен, виждаше се само залесеният участък по хребета на възвишението и надолу по склона му, само че между авангарда на тежката пехота и дърветата земята беше осеяна с трупове на осородни войници.