Новият губернатор беше полковник Латвок, за когото Хокиак със сигурност знаеше, че е офицер от вътрешната служба на Рекеф. Латвок не хранеше никакъв личен интерес към Мина и това личеше във всяко негово действие. Не даваше аудиенции, не се съвещаваше с търговците от Консорциума, беше се окопал в двореца си като човек, който се готви за обсада. Нищо чудно Кимене и хората й да му спретнат такава рано или късно.
През последната десетница стана много трудно да се върти бизнес в града, дори за Хокиак. Целият гарнизон се беше изсипал на улиците и раздаваше безогледно правосъдие с цел да вземе страха на минасци и да ги подтикне към послушание. Хокиак знаеше за десетина таверни, затворени от властите по обвинение, че приютяват членове на съпротивата, знаеше също, че част от тях наистина са явки, а други нямат нищо общо с тази история. Хора, които никога не са имали вземане-даване със съпротивата, бяха измъкнати от леглата им и хвърлени в стаите за разпит, където под заплахата от изтезания признаваха всякакви небивалици и така компрометираха ценната информация, изтръгната от малкото истински заловени революционери.
Едновременно с това гарнизонът се тресеше от вътрешни чистки. Освен че тормозеше града, Латвок беше вдигнал мерника и на собствените си офицери. Неколцина вече бяха изчезнали. Като цяло новият губернатор действаше или като човек, който е сляпо отдаден на някакъв идеал, или като човек, тласкан от панически страх.
Да, бизнесът беше станал труден, но пък печалбите удряха тавана. Съпротивата беше по-силна отвсякога и Хокиак охотно им продаваше всичко, от което имаха нужда, стига да плащаха високата цена за услугите му. Едновременно с това беше извел от града няколко осородни офицери, на други беше осигурил фалшиви документи, с чиято помощ да избягат от несекващите чистки. Разбира се, трябваше много да внимава клиентите му да не се засекат. Напоследък избягваше да продава информация, защото всички замесени в противоборството бяха способни да му отмъстят жестоко, ако сметнеха, че ги е предал.
Което върна мислите му обратно към новопристигналите, които чакаха в задната стаичка на дюкяна му и искаха да говорят с него.
„Човек трябва да държи счетоводните си книги в идеален ред.“ Давал си бе сметка, разбира се, че рано или късно ще дойде денят, когато ще поискат от него да вземе страна. Самата Кимене вече няколко пъти му беше подхвърляла намеци в този смисъл — смятала го за истински гражданин на Мина и прочие. И осородните скоро щяха да съобразят, че човек с разностранна дейност като неговата със сигурност знае повече, отколкото е склонен да сподели. Този ден несъмнено щеше да дойде.
И ето че беше дошъл.
— Ами ако не ща да участвам в играта? — каза той и почеса с щипка сбръчканата и провиснала кожа под брадичката си. — Не е речено, че трябва да вляза.
— Не влизай тогава — сви рамене бизнес партньорът му, стар и рошав паякороден на име Грилис, слаб като скелет и с дълга сива коса. — Нека търкат столовете.
Уместен израз, помисли си Хокиак. Въпросът бе дали посетителите ще търкат столовете при него или пейката в някой имперски зандан, а второто бе твърде вероятно предвид истинската им роля в голямата игра — роля, за която той се беше досетил, но тепърва предстоеше да установи със сигурност. И точно в това беше проблемът.
— Няма излизане от тази каша, нямаме печеливш ход, накъдето и да завием — оплака се той.
— Досега винаги сме успявали да останем над водата, стари щипалнико — отбеляза Грилис, но в хлътналите му очи се мерна сянка на неувереност. — Или мислиш, че е време да сменим терена?
— Това място го разработвам от много време. Не ми се ще да го видя как запада и се руши. — Хокиак напълни лулата си с една ръка — умение, родено от дълга практика, — после я запали и вдъхна жадно дима. — Ти само имай грижата момчетата да са нащрек, в случай че нещо се обърка. Искам да разкарат труповете и да ги хвърлят в реката, преди някой да е мигнал.
— Лесна работа.
Хокиак бутна врата и обходи с поглед малкото помещение, където се събираше подбраната му клиентела. Повечето ги познаваше отдавна. Двете мейниски мравкородни бяха платени телохранителки, приличаха си като близначки и бяха също толкова близки, а в момента чакаха поредния си клиент. Младата минаска в кьошето въртеше заложна търговия с редки предмети и плащаше на Хокиак процент от приходите си срещу разрешението да ползва част от имота му за търговската си дейност. Шумната игра на карти между мухородния ножехвъргач и тримата местни биячи беше прикритие за телохранителите на Хокиак, които чакаха да им даде знак. Полуродният срещу вратата, белязан с минаски и осородни черти, сигурно беше новият контрабандист в града, който, според мълвата, хвърлял мрежи с надеждата да привлече клиенти. Хокиак щеше да говори с него по-късно. Първо да се оправи с другото.