Миг по-късно Тисамон нападна на свой ред, отсече наполовина втората щипка на скорпиона, метна се към обезоръженото създание и заби сърпа си в очите му, не веднъж, а три пъти, докато раненото насекомо не се сгърчи в предсмъртна конвулсия.
Публиката избухна в диви овации. Тисамон не реагира, не ги погледна, не се поклони, само се взираше в мъртвия звяр сякаш би предпочел да е на негово място.
— Ценна стока е той — повтори майорът, — така че нараниш ли го, и теб ще направим робиня, без значение колко полезна би била иначе. А и той вече не е опасен за теб. Сама виждаш. Вече е наш.
Тя събра сили и се усмихна — най-трудната й преструвка досега.
— Виждам, че е получил по-жестоко наказание и от най-смелите ми мечти — изрече със свито сърце.
Смяташе, че майорът ще я вземе един вид под крилото си. Вместо това и без изобщо да я потърси, на следващата нощ той изчезна с все безценния си дуелист. „Страх го е било, че искам да убия Тисамон.“ Явно беше доловил нещо от силните й емоции, разчел ги бе неправилно и бе решил да не рискува живота на ценния си актив.
Първият й порив бе да тръгне след тях, самотна паякородна, отправила се към центъра на Империята. Дори си приготви раницата и я метна на гръб. Но изглежда, беше понаучила нещо от доведения си баща, нещо, което я накара да промени решението си. „Тръгна ли сама, ще ме заробят или ще пролея толкова кръв, че ще се видят принудени да ме убият.“
Отвели бяха Тисамон като роб в окови, разстоянието помежду им растеше с всяка минута, а тя нямаше друг смислен избор, освен да заложи на деликатната игра. Намираше се в Империята, където всеки чифт очи принадлежеше на шпионин, готов да я разкрие. Тиниса не притежаваше нужните умения да се справи с тази ситуация, а и лицето й трудно можеше да остане незабелязано тук. Завидя горчиво на ликоменящата Сцила, която можеше да отиде навсякъде и да направи всичко, а беше използвала дарбата си по най-лошия начин.
Минаха два дни, преди да попадне на подходящия човек. Дотогава се движеше през организирания хаос на Аста като остър нож в масло. Държеше се надменно, сякаш е агент на някой голям началник. Използва малкото, което беше подразбрала от Талрик за тайнствения Рекеф, за да внушава чрез многозначителни погледи и премълчавания мисълта, че е агент от външната служба на организацията. Офицерите гледаха на нея като на неприятна загадка — не можеха да решат дали да я оставят да се мотае наоколо им, но и не смееха да се отърват от нея без изрична заповед. Тиниса вървеше по тънко въже, стремеше се да избягва висшите офицери, а в умовете на сержантите и лейтенантите сееше смут.
За пред обикновените войници образът й беше друг. Нямаше как да стане една от тях, защото беше от неподходяща раса и от неподходящия пол, но въпреки това им правеше компания. Гледаше ги как играят на зарове и дори се включваше в разговорите им, макар, че последното й беше трудно — далеч по-трудно от мистериозния образ, който показваше пред началниците им. Научи много за хората, срещу които водеше борба от една година насам. Научи за яростното съперничество между армиите и между взводовете и ротите във всяка от тях. Научи, че завиждат на инженерите заради привилегиите и по-доброто заплащане, но едновременно с това ги гледат отвисоко, задето никога не са си цапали ръцете с вражеска кръв. Научи също, че мразят роботърговците и че разказват вицове за Рекеф много по-свободно, отколкото дръзваха да се шегуват шефовете им. Научи, че немалко от тях са в армията против волята си, почти като хората от помощната войска, с които се биеха рамо до рамо. Постепенно си изгради представа за Империята — плашещата представа за една монархия, която воюва, защото не може да прави нищо друго. Ако някога й свършеха враговете, Империята щеше да разкъса сама себе си.
Така, между офицерите и техните подчинени, Тиниса се озова в ничия земя — натрапник и паразит в техния добре организиран, целенасочен и деен кошер. За двата напрегнати дни само една случка направи изключение от правилото — странната й среща с един младши лейтенант, който я забаламоса с празни приказки повече от час, държа се колебливо и крайно предпазливо, сякаш посягаше да бръкне в капан, за да извади оттам нещо ценно. Едва по-късно Тиниса взе да се чуди дали лейтенантът не е бил рекефски агент, който се е опитвал да разбере каква точно е нейната принадлежност. Разговорът им не й даде отговори, но повдигна нови въпроси. „Значи Рекеф не е толкова единен, колкото изглежда. Може би Талрик не си е измислял, че го гонят своите.“