В края на двата дни Тиниса най-после откри своя шанс. Откри го в лицето на един тип, който се казваше Отран и когото мразеха както офицерите, така и обикновените войници. Отран беше майор от Консорциума, но най-вече беше бирник, бюрократ. Дребният намусен осороден пристигна в Аста с автовозило и отряд тежкобронирани пазители за охрана. Пристигна и описа императорския дял от всичко, събрано досега покрай кампанията в Равнините. Виждаше се, че Отран е наясно с омразата, която предизвиква у сънародниците си. Това Тиниса разбра от пръв поглед, а скоро разбра и друго — че това отношение го разстройва дълбоко. Отран гледаше на себе си като на сериозен офицер, натоварен с неприятна задача, а не като на сърдит дребен събирач на данъци, какъвто го виждаха всички останали. Накратко, беше идеален за нейните цели.
Започна да го ухажва и лесно постигна успех. Майор Отран копнееше за признание, а вместо това собствените му хора го облъчваха с ненавист на всеки ъгъл. Вниманието на една привлекателна паякородна беше като балсам за нараненото му честолюбие. Тиниса дори подозираше, че бързото им сближаване потвърждава в очите на всички останали съмнителната й преди това принадлежност към Рекеф.
Най-важното бе, че Отран заминаваше за Капитас. А именно в Капитас бяха отвели Тисамон, където публиката беше „най-достойната“, а търсенето на роби бойци значително надвишаваше предлагането. Този вид забавления имаха важно място в културната традиция на осородните, което обясняваше защо Тисамон е толкова ценен за тях. Богомолкородният, изглежда, охотно подклаждаше тази тяхна оценка, акт, който за Тиниса беше необясним. Оставаше й да се надява, че баща й има някакъв план, само че мъжът, когото беше видяла с окървавено острие на импровизираната астианска арена, не приличаше на човек с план. Напомняше по-скоро на безмозъчна машина, готова да съсече всичко, което изкарат насреща й. В онова си състояние Тисамон би убил и нея, ако я изправеха на арената, в това Тиниса не се съмняваше ни най-малко.
Автовозилото на Отран потегли на изток и Тиниса тръгна заедно с него. Пазителите от охраната на бирника я гледаха с подозрение и не я оставяха и за миг сама с парите от данъци, макар че нямаха нищо против да я оставят насаме с Отран.
А през цялото време Тиниса репетираше наум думите, с които да вразуми онзи леден убиец от арената и да открие в него баща си. Богомолска гордост! Нея Тиниса не беше наследила и не я разбираше.
Нощем, когато не беше с Отран, тя изваждаше брошката на Тисамон — пронизания от меч кръг — и търсеше в нея обяснение за странното му поведение.
12.
Тя се подвизаваше под името Уен, а той наричаше себе си Джемейн; и двамата бяха соларнийци от Нефритената партия. Минали бяха в нелегалност, криеха се, но не толкова добре, че Неро да не им хване следите. Джемейн се имаше за голям дуелист и за човек на действието, стига хората, които водеше в битка, да бяха от Сатенената партия. Нефритената беше пострадала много под управлението на осородните, особено след като неколцина нейни членове се бяха събрали в Порта Мавралис и се бяха обявили за Дворна в изгнание. Десетина от водачите им бяха задържани, а когато осородните арестуваха някого, той рядко виждаше бял свят. Из града упорито се говореше, че политическите затворници били изпращани на север, оттатък Тоек, и продавани в робство.
Уен, от друга страна, си падаше по дългосрочните стратегии. Отначало Неро се беше притеснил, че може всички да измрат от старост, преди „дългосрочните“ й планове да узреят за действие. После разбра, че Уен преиграва с предпазливостта си просто за да сдържа нетърпението на Джемейн, и след като разбра това, сметна, че двамата с нея ще се спогодят. Уен беше ниска за соларнийка и по-тъмна от съгражданите си, всъщност доста приличаше на бръмбарородна от Равнините. Когато Неро й обясни, че извън границите на Соларно е създадена организация за неговото освобождение и че тя трябва да се заеме с набирането на хора и оръжие, Уен каза, че ще се справи, и изглеждаше убедена в думите си.
Срещата им се беше състояла в една особено долнопробна кръчма, сбутана в уличките край соларнийското пристанище, в онази му част, която имаше лоша слава. След като Уен и Джемейн си тръгнаха, Неро остана да седи пред недопитата чаша стипчиво вино, потънал в размисли за следващия си ход. Вече се беше свързал с бившата работодателка на Таки, Джениса, и с неколцина други от Сатенената партия, която уж беше превила коляно пред осородните и техните съюзници от Кристалната и така се беше спасила донякъде от преследване. Осигурил си беше съдействието и на нефритените в лицето на Уен и Джемейн, но в списъка на Таки имаше още имена — дуелистки кръгове, търговски гилдии и още пет-шест неофициални малки съдружия, които можеха да бъдат от полза.