Честа сви рамене.
— Може би Равнините имат нужда от още един убиец. — Усмивката му се изкриви. — Ще си получиш сигнала, Неро, не се тревожи. Сигнал, който не може да се сбърка.
13.
Пътят до Сзар беше дълъг, особено когато пътуваш с бавната стъпка на моторизирани фургони. Подвижните работилници на Дрефос, механизмите и инструментите, чарковете и джаджите, пещите и наковалните, всичко това беше грижливо натоварено в конвой от десетина големи автовозила. Самият Дрефос прекарваше времето си в ругатни, ядосваше се, че няма релсов път до Сзар и току се връщаше към чертежите на релсополагащо автовозило, което би му позволило да ходи навсякъде с все тежкия си антураж и със скорост, каквато на него му харесва.
Хората от екипа му не се ползваха с привилегиите, отредени за работния му инвентар. За тях беше отделено само едно автовозило, а Големия Грейв, гигантският конощипороден, заемаше по-голямата част от него. Другите седяха на покрива, разхождаха се между фургоните или изоставаха назад да си приказват с войниците от ескорта.
На Касзаат обаче не й беше до приказки. Ако не беше Тото, сигурно нямаше да каже и дума през време на пътуването. Защото Касзаат си отиваше у дома.
Нощем Тото я водеше далеч от другите, в края на лагера или в някой от фургоните. Тя не искаше да припарва до Дрефос, втрисаше я дори при мисълта, че шефът ще обърне глава и погледът му ще падне на нея.
— Мисли, че ще го предам — каза тя.
— Не — успокои я Тото. Казваше й истината. Дрефос изобщо не се сещаше за нея.
— Но другите си го мислят. Знаят къде отиваме и защо. Отиваме в Сзар да избиваме моя народ. Моя народ.
Тото се взря в нея. Тази нощ се бяха скрили в един от товарните фургони и седяха сгушени между увитите в брезент сандъци и кутии.
— Ти защо всъщност напусна Сзар? — попита я той с надеждата, че в дъното на историята й се крие някаква несправедливост, споменът за която ще разбуди стар гняв и ще отхвърли малко бремето на вината.
— Мобилизираха ме за задължителната военна служба, какво друго — тросна му се тя. — Обучена бях, затова ме зачислиха към инженерния корпус. Предаваха ме от ръка на ръка. А после Дрефос ме забеляза и ме взе при себе си. А сега те ще ме убият.
Макар и сгушена в ръцете му, Касзаат беше напрегната като обтегнат лък. Дали под „тях“ имаше предвид Империята или собствения си народ, Тото нямаше представа. Нямаше и простичък отговор, с който да я успокои. „Какво ще направи, когато се изправим лице в лице със семейството й?“ — запита се. Не знаеше и не искаше да знае, но с всяко следващо утро, когато тромавият им керван поемаше на път, тази неизбежна конфронтация се приближаваше във времето.
Сега Тото за пръв път се движеше легално на имперска територия и това пътуване беше много по-различно от импровизираната тайна мисия отпреди година, когато хукнаха към Мина да спасяват Че и Салма. Не беше докрай сигурен, че промяната му допада. Империята не се различаваше чак толкова от Равнините. След като подминаха Даракионския лес и северните покрайнини на Ръбатата пустиня, се озоваха сред хълмиста местност с обработваема земя, където селяните оряха нивите си ръчно или с помощта на впрегатни бръмбари, а между възвишенията се гушеха малки пастирски селца. Разликата беше в реакцията, която конвоят предизвикваше с появата си. Още щом зърнеха автовозилата, местните, били те бойни бръмбари, пчелородни или осородни, се залавяха двойно по-усърдно с работата си. И макар че дори не вдигаха очи да погледнат конвоя, Тото ясно долавяше силния им страх. Империята беше суров господар.
„А сега аз съм част от Империята.“ И тази мисъл не беше нова за него. Позволеше ли си да разбуди спомена за презрението, което беше понасял заради смесения си произход, чувството за вина изчезваше моментално. Проблемът беше как да потиска въпросния спомен.
През първата десетница от пътуването Дрефос се затваряше насаме с ледения си гняв, не говореше с никого и се кокореше ядно както на колегите си, така и на малцината смелчаци от ескорта, дръзнали да го заговорят. Седеше прегърбен над чертежите си, нанасяше поправки и ги чертаеше наново, изобщо страдаше дълбоко от раздялата си с промишленото изобилие на Хелерон. После постепенно взе да идва на себе си и дори поднови всекидневните си съвещания с бръмбарородните близнаци и Големия Грейв, а другите занаятчии бяха свободни да правят каквото им скимне. Освен да седи с Касзаат на покрива на едно или друго автовозило и да зяпа монотонния пейзаж, Тото нямаше с какво друго да убива времето и скоро се зае да внесе подобрения в своя щраколък. Смяташе, че е на крачка от създаването на модел за многократна стрелба, макар че серийното му производство едва ли щеше да е достатъчно рентабилно, че да се въоръжи цяла армия с новото оръжие. Но нямаше с какво друго да се занимава.