Инаспе бръкна в една торба, загреба нещо в шепа и го метна върху цветния калейдоскоп пред себе си. Сламки, видя Стенуолд, суха трева, която лекият бриз отвя почти цялата. Само няколко сламки останаха — случайна подредба от светли стръкове, изпъстрени в различни нюанси от цветната светлина. Самият той не съзираше нищо значимо, никакъв рисунък или модел в подредбата им. Ала когато вдигна поглед към Инаспе, сърцето му се сви от лоши предчувствия. Лицето й беше белязано от скръб така убедена, все едно мухороден куриер й е връчил писмено известие за беда. А после тя срещна погледа му и Стенуолд разбра, че ако можеше, гадателката би върнала думите си назад, всяка една, която беше изрекла за предсказанията.
— Говори — подкани той. — Макар да не вярвам, говори.
— Може би постъпваш мъдро, като не вярваш на пророчества — каза предпазливо тя, — защото твоето бъдеще е сянка на общото бъдеще.
Притиснат между неверие и изначален страх, Стенуолд събра сили да продължи:
— Какво видя?
— Не ме питай.
Инстинктите му нашепваха да я послуша и да потисне любопитството си, но накрая природата му надделя, природата на прагматичния бръмбаророден, който не вярва на щуротии, и той настоя:
— Говори.
Инаспе въздъхна.
— Стенуолд Трудан, обречен си на тежка загуба, лично за теб и за твоите близки. Историята те държи в челюстите си и къса парчета от теб.
Той вдигна рамене.
— Това е ясно и без предсказания.
Тя вдигна очи да прецени реакцията му, сякаш случайната подредба на сламките бе нарисувала толкова недвусмислена картина, че дори той би трябвало да я види.
— Есенни листа, Стенуолд Трудан, това е бъдещето, което виждам. Още не е твърде късно да избягаш от зимната гибел, но листата вече падат.
Инаспе прокара ръце над сламките, а над Стенуолд повя студен вятър, от който кожата му настръхна. Той чу жената да си говори под нос:
— Град до езерото е под дъжд от горящи машини. Червени ръце, отдавна оцапани с чужда кръв до лактите, се гмурват за последно. Небето пламти в пожар от смъртта на храбрите. Някой бичува роби. Ръката, която държи бича, е вдигната. Виждам цяла една раса на косъм от изтребление. Мъж с железен юмрук се пресяга да я угаси, както се гаси свещ. Гордият е в окови и макар че вдига ръка срещу великия си господар, не ще пролее и една капка от кръвта му. Паяжините на тъкачите горят. Великият заговорник е надхитрил сам себе си.
Очите й се бяха разширили и горяха от дълбоко вътрешно убеждение.
— Бият се, бойната раса се сражава, но наоколо им горят пожари. Падат като молци в пламъка на факла. И още прииждат да срещнат смъртта си.
— Стига… — понечи да я спре Стенуолд, но пороят от думи не можеше да бъде спрян.
— Бойните машини са се обърнали срещу собствения ти народ. Твоите приятели са ти верни и заради това ще умрат или ще бъдат белязани толкова дълбоко, че никога не ще станат същите като преди. Кръв от кръв се ражда, разлива се между дърветата под златни светкавици. Древни злини излизат на светло, мъртвата традиция на кръволоците се възражда, армии маршируват под знаме в черно, златно и кървящо червено. Някой рови в миналото да търси сила и изравя най-страшното от старите времена. Червеите от земята! Виждам земните червеи да пируват с нашите трупове. Есенни листа, Стенуолд Трудан. Толкова много, повече няма да видиш толкова. Те падат ли, падат, есенните листа, червени и зелени, черни и златни.
— Но можем ли да спечелим? — попита напрегнато той, забравил, че не вярва в дивотии.
— Какво означава да спечелиш? Колко си склонен да жертваш, щом победата е по-страшна от поражението? — Инаспе си пое дълбоко дъх и продължи: — Твоето бъдеще. Нашето общо бъдеще. Съжалявам.
Фелипе Шах беше човек на неопределима възраст. Имаше лицето на млад мъж, но над ушите косата му сивееше. Тронната му зала беше открита към небето — вътрешен двор насред двореца, под който се разстилаше Суон Рен. В очите на Стенуолд принцът беше лика-прилика с всичките си сънародници — строен, златокож, с тъмна коса. Седеше в средата на двора върху постлано на земята одеяло. Четирите фигури около него, които от разстояние Стенуолд взе за войници, се оказаха статуи от потъмняло дърво. Фелипе беше с роба в трептящо червено и синьо с кант от златни дискове — не много по-различна от дрехата, с която Салма беше събрал очите на колегиумци, когато се появи за пръв път в града.