— Но ако знаех, че… Исках да помоля за разни…
— Значи е добре, че си останал в неведение. Вече знам каква е молбата ти.
— Изминах целия този път, за да помоля за… — побърза да продължи той с чувството, че върви по границата на допустимото. — Моля ви, нека изложа молбата си.
— Дори ако сме решили да я отхвърлим? — попита тя и Стенуолд зяпна насреща й.
— Няма как да знаете с каква просба съм дошъл.
Лицето й остана все така спокойно, тържествено и тъжно.
— Знаем, Стенуолд Трудан, но ако предпочиташ, изложи молбата си. Нека между нас не остане и сянка на съмнение.
Беше изгубил и нищожната си ориентация в дворцовия етикет на федералните — нямаше представа дали полученото току-що разрешение е знак за почит или снизходителност към грубостта му. Така или иначе, внезапно го обзе силно чувство на неотложност, нелепо предвид огромното разстояние, която го делеше от сцената на бойните действия.
— Докато с вас си говорим, осородните нападат нашите градове. Ние няма да се предадем без бой, но истината е, че нямаме нито силата, нито ресурсите да надвием Империята, нашия общ враг, врага на всички ни. — Думите се сипеха една през друга, но Стенуолд нямаше време да ги подрежда в изящни изречения, затова продължи нататък: — От Салма знам какви беди са донесли на народа ви, знам за горчивите години на войната, за княжествата, които са ви отнели. Може да съм глупак, но не съм чак толкова глупав, че да остана сляп за общата кауза. Имперските армии са многочислени, но и фронтовете им се множат. Осородните, в стремежа си към постоянни завоевания, губят нишката на здравия разум. Ако съберете войска, която да потегли на изток, лесно ще си върнете изгубеното, защото завоевателите не ще имат силата да ви спрат. Но ще се опитат, а това ще осигури глътка въздух за нас. С малко късмет откриването на още един фронт може да ги пречупи.
Млъкна задъхан и зачака отговора.
Ала отговорът се бавеше.
— Помогнете ни — удари го на молба той. — Помогнете ни и така ще помогнете на себе си… моля ви.
Инаспе Райм сведе поглед.
— Ти не разбираш. Не можем да изпълним молбата ти. Невъзможно е.
Стенуолд отвори уста, но думите заседнаха в гърлото му. Накрая успя да изрече:
— Но… поне скромна войска?
— Не можем да си върнем изгубените княжества — каза простичко тя. — По една съвсем ясна причина. Подписахме Перления договор, според който тези територии са отстъпени на Империята.
Стенуолд я зяпна невярващо.
— Но… били сте принудени да го подпишете. Не може да е било доброволно. Дванайсет години война…
— Аз подписах Перления договор — заяви тя и Стенуолд млъкна, останал без думи. — Това е срам, който ще нося до живот и който ще прехвърля на монарсите след мен. Вярно е, че бяхме тласнати натам от кърваво море, от кръвта на своите мъртви. Вярно е също, че макар сами да изработиха условията, осородните не биха се поколебали да нарушат въпросния договор. Но всичко това е без значение.
— Не разбирам… — започна той.
— За това не мога да ти помогна. Предполагам, че когато ни обвързаха с договора си, осородните също не са го разбирали, но истината е, че като монарх аз отговарям за всичките си хора. Чрез мен цялата раса на водните кончета пое определени задължения. Договорът е клетва, дадена от цялата Федерация. Затова никога не бихме вдигнали оръжие, за да си върнем изгубените княжества. Не можем да тръгнем срещу собствената си душа. Колкото и да ни се иска, не можем да тръгнем на война срещу Империята. Решението ни е окончателно.
— О… — промълви Стенуолд. Прималя му, сякаш Инаспе го беше пронизала с нож в корема. — О! — „Изминахме толкова път, борихме се с буря и разбойници, а излиза, че е било напразно. Изгубих Фелисе, изгубих Дестрахис, а е било напразно.“
— Осите ще скъсат безценния ви договор веднага щом приключат с нас — каза той с предрезгавял от емоции глас.
— Това изглежда напълно вероятно — кимна тъжно монархът. — Дотогава обаче ние сме обвързани от условията в него. Искрено съжалявам, че не можем да ти помогнем, Стенуолд Трудан. Нуждата ти е преголяма, а ти си достоен човек. Ако искаш, мога да пратя с тебе ескорт по обратния път, да те пази.
— Самотнишки отряд — промърмори той, макар че Инаспе едва ли знаеше този термин. Надеждата се стапяше в него като сняг напролет.
„Да се съобразяваш до такава степен с един безсмислен договор. Осородните едва ли са си давали сметка какъв късмет са извадили с подписването на онзи лист хартия.“