А после му хрумна друго: „Сигурно и до ден-днешен не си дават сметка.“
— Аз… имам една идея, ваше величество — каза бавно той.
— Говори, Стенуолд Трудан.
— Един малък фокус, ваше величество. Дим и огледала. Паешки игри. Този вид умения не са ви чужди тук, във Федерацията, нали?
Водните кончета наоколо им взеха да се споглеждат.
— Така е, не са ни чужди — потвърди Инаспе Райм.
— Тогава… — Този път Стенуолд подреди внимателно думите си, преди да ги изрече: — Ако голяма войска бъде струпана… близо до границите на изгубените княжества. Войници, бойни животни… — Едва не добави бойни машини, но се спря навреме. — Армия, която изглежда готова за война, с две думи. В договора едва ли има изрична клауза за това.
Тя го гледаше мълчаливо, но нещо в очите й му подсказа, че се е досетила накъде отиват нещата.
— Федерална армия на границата, ваше величество — продължи Стенуолд. — Най-големият кошмар на осородните е, че водните кончета ще направят опит да си върнат заграбеното. Защото те не знаят, че вие още държите на думата си. Никога не би им хрумнало, защото самите те нарушават с лекота поетите обещания. Какво ще кажете, ваше величество?
Инаспе Райм погледна към Фелипе Шах, а после спря отново погледа си на Стенуолд и кимна.
— Ще кажа, че е възможно — заяви тя. — И че може да бъде направено.
15.
Хокиак я беше държал в килия сякаш месеци наред, макар че в действителност едва ли беше стояла вътре повече от два часа. През цялото време я тормозеше една и съща мисъл: „Отново! Отново в килия!“ Не беше хванала вяра на твърденията му. Примирила се бе, че или ще я предаде на осородните, или, в най-добрия случай, на онзи, който предложи най-висока цена.
Надяваше се поне Талрик да се е измъкнал. Странна надежда, като се има предвид собственото й положение. Не хранеше илюзии, че Талрик ще се върне за нея.
А после я завлякоха обратно в задната стаичка на дюкяна, бутнаха я под светлината на лампата и я дръпнаха грубо, когато се спъна. Хокиак я чакаше, подпрян на бастуна си.
— Както ти обещах — каза той. Клиентите му бяха с плащове, но изпод сянката на качулките им я гледаха сивкавосини лица на минасци.
— Моля ви… — подхвана тя. — Помогнете ми.
Без знак за каквото и да било ожесточение един от присъстващите я удари силно в корема и й изкара въздуха, а после, докато Че се давеше и гърчеше, тикна кесия в ръцете на Хокиак.
— С поздрави от Червения флаг — чу тя през световъртежа в главата си.
Скорпионородният кимна.
— И вие предайте много поздрави на шефката си. Каквото и да й потрябва, винаги може да разчита на мен.
Без да кажат и дума повече, двамата минасци вдигнаха Че на крака. Тя усети нещо студено в ребрата си и разбра, че е острие на кинжал.
— Едно по-рязко движение, една дума, и господарите ти има да те стържат от плочника парченце по парченце — заплаши я мъжът. — Разбра ли?
— Моля ви — измънка Че. — Само ме заведете при Кимене.
Кинжалът я убоде и тя млъкна веднага.
— Още една дума — повтори с равен тон минасецът. — Една думичка, и ще ти видя сметката още тук.
Поведоха я по задни улички през града. Беше нощ и Че бързо изгуби ориентация. Знаеше само, че във въздуха се усеща осезаемо напрежение. Твърде много хора се мотаеха безцелно навън, сякаш чакаха указания.
„Талрик беше прав за това място — помисли си тя. — Жалко, че всичко друго се обърка.“
Стигнаха до невзрачна на вид къща в един от многото минаски квартали, които осородните бяха оставили на немарата, и бързо я вкараха вътре. От мазето на Хокиак до мазето тук, по най-бързия начин и без много шум. Заключиха я вътре с вързани ръце.
„Всичко ще се оправи — повтаряше си ожесточено тя. — Кимене ще дойде, ще ми повярва и тогава всичко ще се оправи.“ Слаба утеха, която дрънчеше на кухо.
Измина някъде час, според собствената й преценка, преди вратата да се отвори отново. Някакъв минасец заслиза към нея по каменните стъпала. Друг мъж остана на прага с фенер в ръка, но и без мъждивия му светлик Че веднага позна посетителя. В първия миг името му й убягна, после изплува на повърхността и Че си отдъхна с облекчение.
— Чисис!
Той се вгледа в нея, после даде знак на мъжа с фенера да се приближи. Не се беше променил, само гримасата на горчиво неудовлетворение се беше впечатала още по-дълбоко върху лицето му. Стискаше нож в ръка и Че се уплаши — оръжието нямаше за цел да й вземе страха, а по-скоро да заостри апетита на собственика си. „Тиниса все казваше за него, че не е стока…“