Само че сълзливата сантименталност му беше чужда. „Жив съм“ — каза си. Това беше първата и най-хубавата тухла, с която да започне градежа си.
Двама войници влязоха в стаята с делова стъпка. Лицата им подсказваха, че много добре знаят през какво са минали другарите им — и живите, и мъртвите, — за да го доведат тук. Хем го мразеха, хем се страхуваха от него.
— Е? — попита ги Талрик. — Сега какво?
— Елате с нас — каза единият и изкриви лице, сякаш от учтивата форма му загорча в устата. Още повече му загорча, когато добави и едно „сър“ в края. Думата удари Талрик като юмрук между очите, толкова силно, че той едва не падна назад в леглото, краката му омекнаха от скритото значение на трите буквички. Минала беше цяла една зима, сурова и трудна, откакто някой се беше обръщал към него по този начин. Трибуквената дума беше на цял един живот разстояние от него; беше врата към добрите стари дни.
— Сър, значи? — изрече той с надеждата, че е успял да се овладее, преди изненадата да е проличала по лицето му.
Мъжът отвърна хладно:
— Наредено ми е да ви придружа, сър. Викат ви.
„И това не ти харесва, войнико, но ще се подчиниш на заповедта.“ Подчинението беше централният принцип на тяхната раса, на осородните, нищо че по природа бяха свадливи и крайно недисциплинирани.
— Води тогава, войниче — каза Талрик небрежно.
Още щом излезе в коридора, разбра, че се намира в губернаторския дворец. Не пазеше приятни спомени от това място, тъкмо напротив — заради болката, изпитана тук, и заради загубата на добър приятел. Единствената отстъпка, която му беше подхвърлила съдбата — освен факта, че още е жив, — беше, че в крайна сметка не той беше нанесъл смъртоносния удар, не той беше убил полковник Ултер. Само това, и то поради чиста случайност. А той нямаше право да намира утеха в капризите на случайността.
Заведоха го три етажа по-горе и Талрик се опита да състави мислена карта на двореца по спомени. Тук, на тези нива, се намираха стаите, запазени за важни гости и висши офицери. Самият той беше отседнал тук предния път. Имаше и по-големи зали, макар че най-голямата, онази, в която Ултер даваше аудиенции приживе, беше на един от долните етажи. Където и да го водеха, каквото и да му готвеха, щеше да се случи зад затворени врати.
„Дали пък не са решили, че знам нещо важно, което да измъкнат от мен с копринени ръкавици? Дойде ли ред да предам Стенуолд и хората му? И защо не?“
Но ако искаха информация, достатъчно би било да го опнат на масата за разпити и да включат машините. Нямаше да е първият свой, опитал вкуса им. „Но ако аз давах заповедите, нямаше ли първо да опитам с добро? Понякога учтивостта дава неочаквани резултати.“ От всички обяснения, които се ръгаха с лакти в главата му, това изглеждаше най-вероятното. Следователно не биваше да привиква към временното отпускане на каишката. „Което на свой ред означава, че трябва да се възползвам от първия удобен случай. Само ми дайте стая с достатъчно голям прозорец.“
И те взеха, че му угодиха. И този дворец, като повечето големи здания, построени от осородните, беше зикурат, а стаята, където го въведоха, дори си имаше балкон с късче зовящо синьо небе. Но Талрик реши на първо време да кротува. Преди да побегне, трябваше да разбере къде се намира и защо. До вратата стояха двама войници и не сваляха поглед от него. Засега не влизаха в сметките му, но вече беше убил петима и бройката лесно можеше да нарасне до седем. Талрик нямаше какво да губи и това го караше да се чувства безсмъртен.
Самата стая нямаше нищо общо с натруфения стил на стария губернатор, който обичаше да излага, при това в прекомерни количества, ценна плячка, отнета от десетина завладени градове. Не, тази стая беше издържана в стила на Капитас — дълга маса и никакви украси по стените, освен един фриз, типичен за местната вътрешна архитектура, който изобразяваше завладяването на града преди осемнайсет години. Талрик се запита разсеяно дали не би могъл да открие и себе си на младини в някой от образите на триумфиращи осородни войници. Поне Ултер със сигурност би трябвало да е там, на фриза, защото именно той командваше атаката тогава. Премести поглед от фриза към войниците. И двамата бяха млади мъже. „Няма как да са участвали в битката за Мина.“ Дори в Дванайсетгодишната война срещу Федерацията едва ли бяха участвали. Това незнайно защо го изпълни с чувство на самота. Изглежда, имаше повече общо със Стенуолд Трудан, отколкото с тези млади мъже. Навярно в крайна сметка културната идентичност не тежеше колкото възрастта.