Войничетата застанаха мирно, а Талрик зае позиция зад масата срещу вратата. Стори му се, че разпознава стъпките още преди мъжът да се появи на прага — осороден с прошарена коса и свиреп поглед. Полковник и губернатор едновременно, както личеше от допълнителните нашивки.
„Разбира се.“ В документите, които Талрик беше изчел, губернаторът не се споменаваше по име, но ако се беше постарал, Талрик и сам би се досетил. Изненадата му беше неуместна.
— Полковник Латвок — кимна той. — Простете, че не козирувам според изискванията, но в момента това май не ми се полага.
Очите на Латвок бяха като кубчета лед, но това можеше да се очаква. Полковникът махна отсечено с ръка и двамата войници излязоха навън.
— Не беше нужно да убиваш петима мои войници — каза той.
Талрик вдигна цинично вежда.
— Последния път, когато Империята прояви интерес към мен, полковник, едва оцелях, за да си извадя поука.
— И така да е — каза Латвок, — със сегашните си действия ти направи нещата… много трудни.
„А на тебе защо ти пука?“ Но ситуацията започваше да му се изяснява. Полковник от Рекеф, поставен начело на гарнизона, под негово командване войниците се чувстват недоволни и изпълнени с недоверие… и защо не? Доверието е надценена стока.
— Седни — нареди му с равен глас Латвок, после присви очи, когато Талрик не помръдна. — Аз все още съм твой висшестоящ офицер.
— А аз още ли съм в армията?
Латвок го прикова с поглед. Талрик му отвърна със същото и като гледаше прежълтялото лице на полковника, си помисли, че пред него е човек, който редовно не си доспива. „Местни или имперски тревоги те мъчат, чудя се? Или и двете?“ А после изведнъж, така както човек съзира конкретно очертание в размита облачна маса, Талрик видя дълбокото безнадеждно отчаяние, което ядеше Латвок отвътре. Полковникът стоеше на тънко въже над пропаст и с мъка удържаше равновесието си.
— Не изпитвам особена любов към Империята напоследък — каза Талрик. Онази част от него, която доскоро беше лоялна, сега се сгърчи в ужас от собствената му дързост.
— Не изпитваш любов? — изсъска Латвок бавно и отсечено, сякаш всяка отделна дума беше самостоятелно сражение със собствените му взривоопасни чувства. — Ти си… беше… имперски майор. Беше офицер от Рекеф. Нямаш никакво право да критикуваш Империята. Нямаш право да поставяш собствените си дребни недоволства над изискванията на своите господари. Ако Империята е искала смъртта ти, значи е трябвало да умреш без възражения. И ако сега иска да те призове от гроба, значи трябва да се върнеш.
„Самият аз прибягнах веднъж до тази логика — когато Даклан ме прониза и аз реших, че повече не ми се живее.“ Ала общуването с негодяите на Стенуолд през последните няколко месеца беше отнело част от блясъка на тези аргументи.
— И какво искаш сега? — попита той. — Искаш ме мъртъв? Имаше възможност да го уредиш, но я пропусна. Така че какво искаш?
— Аз ли? Аз не искам нищо — отвърна с леден глас Латвок. — Ала има друг, който е достатъчно щедър по дух, за да даде на счупения съд втори шанс да бъде от полза.
Талрик го измери с поглед — полковникът от Рекеф, който при първата им среща го беше изпълнил със силен страх за собственото му бъдеще, мъж, който с една дума беше преобръщал живота на стотици. Мъж, който не успяваше да пробие безразличието му сега.
— Да го видим този твой щедър човек — каза Талрик.
— Той вече е тук — информира го Латвок и плъзна поглед покрай него към балкона. Имаше някой там. „През цялото време ли е стоял на терасата, или току-що е долетял отнякъде?“ Детински номер, макар изпълнен умело и безшумно.
Безликият допреди малко силует пристъпи към прага на балконската врата, погледна го право в очите и тогава Талрик го позна. Позна го и сърцето му прескочи.
Генерал Рейнер, един от тримата мъже, които ръководеха Рекеф.
Рейнер погледна към Латвок, едва помръдна с ръка и полковникът излезе ядосан от стаята. После генералът и ренегатът дълго се измерваха с поглед един друг в мълчание. Накрая Рейнер махна към масата и Талрик седна нащрек срещу него.
— Е, генерале — заговори първи, — ако това е екзекуция, значи е ненужно усложнена. Нож в някоя тъмна уличка по̀ би ми прилягал напоследък.
Рейнер отвори уста, но думите се забавиха. Талрик си даде сметка, че никога не е чувал генерала да говори, а първият звук, който излезе от устата му сега, беше толкова тих и гъгнив, че остана напълно неразбираем.