Рейнер пробва отново:
— Достатъчно, майор Талрик. — За мъж с толкова власт и авторитет гласът наистина беше слаб и тънък, но думите, които Рейнер изрече, бяха друго нещо. Да чуе чина си, произнесен от генерала, шокира Талрик толкова силно, че той залитна назад като от удар с юмрук.
„Така ли стана? Цяла година от живота ми — изтрита, смъртната ми присъда — забравена, греховете ми — опростени? И сега какво — чувството за увереност, за правота, което ми отнеха така незаслужено, ще спуснат отново отгоре ми като топло одеялце?“
— И откога майорството ми е на дневен ред? — изломоти той, а после добави гневно: — Те се опитаха да ме убият.
В последвалото мълчание до слуха му стигна лек шум, не откъм Рейнер и дори не в стаята, а някъде в съседство. Талрик складира тази информация за по-нататъшна употреба — фалшиви стени, скрити подслушвачи. Явно не му вярваха чак толкова много.
Рейнер си пое дълбоко дъх.
— Във война сме, майоре.
— Забелязах, генерале.
— Нямам предвид Равнините — махна с ръка Рейнер. — Говоря за истинска война. Максин се опитва да превземе Рекеф отвътре. Максин е истинският враг. — Плъзна поглед из стаята, сякаш се боеше, че чул да споменават името му, Максин би могъл да се материализира някак при тях.
— Генерал Максин — повтори бавно Талрик.
— Смъртната ти присъда я е издал той — уточни Рейнер. — Не аз.
Талрик се сети за последния си разговор с Даклан, преди той да вдигне оръжие срещу него. Да, Даклан беше казал, че смъртната му присъда идва от Максин, но беше споменал и бездействието на Рейнер по въпроса. „Можел си да ме защитиш, генерале“ — помисли си Талрик. Междувременно имперското му обучение и самочувствие се наместваше неусетно като плащ на раменете му, призовано сякаш с магия от споменаването на предишния му чин и съпътстващите го привилегии.
— И къде ме поставя това сега? — попита той, а после добави неохотно, но и неизбежно: — Сър?
Нищо в поведението на Рейнер, освен погледа му, не даде знак, че генералът е забелязал почтителното обръщение.
— Имаме нужда от способни агенти — изгъгна той. — Ти си способен. Максин не е имал право да се занимава с теб. Ти си мой. Ти си мой майор, докато аз не реша друго. — Речта, изглежда, го изтощи и той се облегна уморено назад.
— Какво искате от мен, сър? — попита го Талрик.
„Какво бих могъл да ти дам? Тайните на Равнините… плановете на Стенуолд… Плановете на Че? Бих могъл да отнема Че от съпротивата и да направя от нея онова, в което я обвиняват — агент на Рекеф. Бих могъл без чужда помощ да подсигуря бъдещето на кампанията в Равнините.“
Вгледа се в изпитото сухо лице на генерал Рейнер и си помисли: „Но теб това не те интересува“.
— Капитас — оповести Рейнер. — Ще те пратя в Капитас с фалшиви документи. Обичайното. Там има работа за способен агент.
— Разбира се, сър — каза Талрик. „Отново съм в играта.“ Прозвуча като победоносен крясък в главата му, който заличи без следа последните месеци. Никога не е бил прогонван от армията, от Империята. През цялото време беше останал лоялен, той, майор Талрик от Рекеф, а топлият плащ на имперската кауза беше обвил всичките му действия с непромокаема целесъобразност. Ала приливът на облекчение, на освобождение, така и не идваше. Той го чакаше с разтворени обятия, ала все така се чувстваше напрегнат като тетивата на лък. И изведнъж го изпълни дълбоко объркване, коктейл от гняв и безпомощност. „Нима не ще мога да приема този дар? Нима не за това копнеех през цялото време?“
— Сър, мога ли да попитам нещо?
Рейнер кимна.
— Задачата ми в Мина, преди… Отстраняването на стария губернатор. Подготвяли сте почвата, така ли? Той е бил от хората на Максин?
Рейнер кимна отново.
— Добре — каза Талрик и едва доловима усмивка раздвижи лицето на генерала.
„Отново съм в играта — каза си Талрик. — Отново съм в играта. Повече няма да се занимавам с нисши раси, нито ще им играя по свирката. Сега отново съм силен. Мога да си отмъстя на онзи бръмбаророден сводник и на богомолския му убиец, и на цялата им отвратителна пасмина.“
Друг глас, чут съвсем наскоро, се обади в главата му: „Нямаш никакво право да критикуваш Империята. Нямаш право да поставяш собствените си дребни недоволства над изискванията на своите господари.“
Загорча му в устата. „Това се отнася за всички обаче.“ За всички, от най-долния роб и слуга до онези по върховете. Империята над всичко. За Империята, а не за себе си, не заради някой генерал, не заради императора, не за Рекеф. „И определено не заради мръсните заговори на един амбициозен генерал!“