Нещо дълбоко в него нададе отчаян вой, защото изводът, до който беше стигнал, означаваше, че ще загуби отново онова, чиято загуба едва не го беше убила първия път.
— Генерале — каза той, — когато ме пратихте да убия стария си приятел полковник Ултер, аз не исках да го правя, но все пак го направих, утешен от мисълта, че губернаторът е извършил реално престъпление.
Очите на Рейнер се разшириха, устата му се отвори, но Талрик нямаше времето да чака гъгнивия му глас. Масата скри проблясъка на жилото, но не намали с нищо силата на енергийния залп, който натроши на парчета стола отсреща след като мина през тялото на генерала, който седеше на него.
16.
Спря на пясъка, заслепен от слънцето. Вдигна ръка да заслони очите си и плъзна поглед по дъгата на стените, надупчени и потъмнели от дългогодишна злоупотреба.
Животът му се беше превърнал в сън наяве. Водеха го от място на място като животно в клетка и при всяка спирка той се биеше и убиваше. Вече не го интересуваше какво изправят насреща му, но беше факт, че при цялата си изобретателност още не бяха открили противник, който да го надвие.
Отвъд триметровата бариера на стените, по цялото протежение на арената се редяха амфитеатрално местата за публиката. Повечето бяха обикновени пейки, но в единия край се издигаше ложа с платнен навес и дървени столове за почетните гости. Запита се колцина ще го гледат днес, осородни и свитите им от подбрани слуги и роби. Повече от миналия път със сигурност, а тогава бяха стотици.
Арената също беше по-голяма от предишната и си имаше каменни зидове околовръст, а не ограда от грубо одялани талпи. Май не беше идвал тук преди, реши Тисамон.
Хората не спираха да шушукат възбудено, сякаш за пръв път виждаха богомолкороден. Тисамон стоеше на половината път до центъра на арената, пясъкът наоколо му тъмнееше разринат и петносан от предишен двубой. Стоеше и чакаше противника си. Металният сърп на бронираната му ръкавица потрепваше леко, сякаш по своя воля.
Портата срещу него, скована от яки дъски и подсилена с метални капси и ленти, започна да се издига със скърцане и Тисамон зърна някакво скорострелно движение от другата й страна. Приведе се в бойна стойка и вдигна ръка пред гърдите си.
През портата излезе бръмбар, но от вид, какъвто Тисамон виждаше за пръв път. Беше дълго, източено същество, четири метра от главата до върха на опашката и с дълги тънки крака. Движеше се много бързо — изскочи през портата и спря на същото разстояние от центъра като Тисамон. Зелената му черупка беше напръскана с бели и златни точици, очите му бяха огромни, а мандибулите стърчаха извити навътре като остриета на коси. Тълпата полудя. Явно познаваха съществото — него конкретно или други от същия вид — и смятаха, че то ще е победител в двубоя.
„Само ако расата на Стенуолд беше взела Изкуството си от тези създания, а не от тромавите торни бръмбари“ — помисли си разсеяно Тисамон. Съществото беше нащрек и го гледаше с интелигентност, каквато повечето животни не притежаваха. Но Тисамон не се изненада, защото богомолките в собствената му родина бяха достатъчно умни да надхитрят хората, дошли да ги отстрелят като ловен трофей. Така че защо този великолепен хищник да се различава от тях?
Бръмбарът го нападна внезапно, изстреля се светкавично под бурните аплодисменти на публиката. Тисамон подскочи високо, видя как подобните на ятагани мандибули се сключват с трясък под него, после се отблъсна с крак от гърба на противника си и се приземи с плъзгане върху пясъка. Знаеше, че хищникът вече се е обърнал да продължи атаката си. Замахна, без да поглежда назад, но сърпът му разсече празен въздух. Бръмбарът се беше изправил на четири крака и го заплашваше с извитите като куки накрайници на предните два. Тисамон се оттегли назад с бегла усмивка на лицето под напрегнатия поглед на огромните лъскави очи. Създанието се смъкна обратно и двамата започнаха да се обикалят, Тисамон вървеше в кръг около противника си, който ту настъпваше, ту се оттегляше, но нито за миг не го изпусна от поглед.
Животното подхвана втора атака, светкавична като първата, и пак като при първата Тисамон се изнесе навреме. Този път обаче контраатаката му даде по-добър резултат — върхът на сърпа захапа бронираната черупка и остави плитък прорез по хитиновото външно крило на насекомото. Тълпата нададе рев и Тисамон разбра, че звярът се е изнесъл точно зад гърба му, по-бързо от предвиденото. Не можеше да го надбяга, затова подскочи с всички сили нагоре и назад. Върхът на едната мандибула закачи ризата му, а после Тисамон заби сърпа си в гръдния кош на създанието.