В сумрак като този Тисамон виждаше по-добре от повечето хора. Когато изплуваше от бойния си транс, в дългите часове, изпълнени с неканени мисли за собственото му падение, той често проклинаше силните си очи. Клетките под арената бяха зловонни и душни. В част от килиите имаше други гладиатори, които седяха и чакаха някой да ги изведе за тренировка или просто да ги нахранят. Никой от тях не беше осороден. За разлика от дезертьорите или бойците от по-низши раси, осородните гладиатори бяха герои и живееха като свободни хора, обожавани от гражданите на Капитас. Ала Тисамон беше убил неколцина и вече не го пускаха срещу тях. Колегите му тук, в подземието, бяха от десетина подчинени раси — имаше мравкородни, полуродни, един конощип и един шипороден. Всички те бяха мъже със завидни бойни умения, оцелели след множество двубои, толкова, че да се превърнат в ценна стока — точно като него.
В подземието имаше и друга стока — евтина и лесно заменима. Арената беше месомелачка, а капитасци обичаха кръвопролитията. Когато не залагаха на качеството в лицето на гладиатори като Тисамон или на осородните професионалисти, които да проливат кръв с майсторско умение, зрителите се задоволяваха и с количеството, с клането на едро. Арената имаше неутолим глад за роби, чужденци и военнопленници. Пускаха ги да се кълцат несръчно, колкото да подгреят и развеселят публиката, или ги връзваха един за друг и ги изправяха пред някое гигантско насекомо. Други пращаха срещу ужасни автовозила и машини. По петдесетина такива обитаваха разделеното с решетки подземие, бройката се запазваше, но не и отделните лица, които се меняха всекидневно, а понякога и ежечасно. Сред тях имаше мъже и жени от всякакви раси, нерядко и деца.
Имаше и животни, но тях ги държаха в задната част на голямото помещение. Тисамон рядко ги виждаше, само ги чуваше от време на време как съскат и влачат крака. За тях се полагаха повече грижи, отколкото за хората, имаха си специални гледачи и звероукротители. В това малко общество на обречените животните бяха нещо като аристокрация. Насекомите не сваляха фасетните си очи от пазачите и дебнеха сгода да избягат. Изглежда, пленничеството ги беше издигнало по-близо до сложната природа на човека, същото пленничество, което принизяваше умърлушените и мълчаливи гладиатори до елементарните животински инстинкти.
Малко след като върнаха Тисамон в подземието, по коридорчето между клетките се зададе група роби, повечето мухородни, за чиито очи сумракът не беше пречка. Зад тях вървеше стар осороден мъж, оплешивял, с кисело и обветрено лице. Куцаше, но не си помагаше с бастун, а в колана му бяха втъкнати бич и дървена палка, подсилена с капси. Казваше се Улт, както лично беше уведомил Тисамон. Дълги години бил в роботърговския корпус, после се преквалифицирал в треньор на гладиатори. Улт отговаряше за клетките под арената и за техните обитатели.
Преди два дни беше спрял пред клетката на Тисамон. Дълго стоя там, оглеждайки мълчаливо и с подозрение богомолкородния. На следващия ден направи същото — мухородното момче, което му прислужваше, отново сложи трикракото столче пред решетката на Тисамон и Улт отново седя там, потънал в размисъл. Накрая каза:
— Знаеш ли защо си ми интересен?
Тисамон само го изгледа безучастно. Чувстваше се като някое от животните в дъното, което чака търпеливо своя миг.
— Хора като теб идват тук постоянно. По-старите, които се бият отдавна, вече са свикнали — продължи Улт. — Седят и блеят. Погледни сам, поне десетина такива се виждат от твоята клетка. Хора, чиято смъртна присъда е подписана отдавна. Те просто не знаят кога ще ги застигне, а и не им пука особено. Но въпреки това се бият. Щото, поне докато се бият, не са затворници, схващаш ли? Това тук, долу, е като сън за тях, не е реално. Реални са само двубоите. Ти си като тях.
„Не, аз съм животно, затворено в клетка“ — помисли си Тисамон, но сам не си повярва. Улт се усмихна и един стар белезникав белег изпъкна на лявата му скула.
— Искаш ли да се махнеш оттук? — попита Улт и замълча, давайки му достатъчно време да отговори. — Не, не искаш — заключи накрая той. — Но е факт, че привлече вниманието ми. Не защото си богомолкороден. И преди съм имал хора от твоята раса тук. Не, интересен си ми, защото отвътре си мъртъв. Бил си мъртъв отвътре още преди да се озовеш тук. Обикновено минават най-малко няколко десетници, преди другите да стигнат там, където си ти.
— Знам — отвърнал му бе Тисамон тогава. Каза само това, но и на двама им беше ясно, че самотната думичка е плод на сериозни усилия и е отстъпка.