Сега Улт отново спря пред клетката му, след като слугите бяха раздали вечерната помия. Момчето остави трикракото столче на пода и старият осороден приседна на него, толкова близо до решетките, че Тисамон лесно би могъл да протегне ръка и да го сграбчи. Само за два дни Улт беше взел мярката на богомолкородния и богомолкородният беше взел неговата.
— Богомолке — подхвана Улт. — Гледах те как се би днес. Браво. Много беше забавно. Двама полковници и един генерал благоволиха да ме похвалят за чудесното представление.
Тисамон изсумтя и сви рамене в знак, че това изобщо не го интересува.
— Справи се добре, дори някак прекалено добре. Истината е, че биха предпочели последният да ти види сметката, а не обратното.
— Последният?
— Е, най-вече ги интересува да се лее кръв, разбира се — продължи Улт. — Но предпочитат последната пролята кръв да е на чужденец. А ти закла онези момчета като стой та гледай. Дезертьори бяха, вярно, но осородни все пак.
Тисамон сви отново рамене.
— Не разбираш — отбеляза Улт.
— Предпочитат аз да бях умрял — каза Тисамон. — Какво има за разбиране?
— Въпросът е в расата — обясни Улт. — Във вашите земи не съм ходил, но съм бил във Федерацията и на няколко други места, преди императорът да ги прилапа. Тук е различно. Познаваш ли някой мравкороден, богомолке?
— Познавам много.
— Е, ние сме като тях. Нали знаеш как мравкородните гледат отвисоко на всички други и ги смятат за по-долна ръка хора? Ние сме същите. Лично аз съм виждал всякакви и никой не ми е хващал окото, не ги харесвам и толкоз. И от мойта раса, и от твойта, и от всичките. Ама знам какво иска публиката. Иска да се лее чужбинска кръв. Сигурно ме мислиш за философ, а, богомолке?
— Не.
Улт се изкиска, после се закашля.
— О, знам си аз занаята. Като поработиш моята работа, щеш не щеш ставаш философ. Щото гладиаторството не е само забава за публиката. Като навлезеш по-надълбоко, виждаш, че има и друго. Има значение, богомолке.
Тисамон несъзнателно се премести по-близо до решетките.
— Значение? В бруталното клане?
— Баш тъй. — Улт затвори очи, сякаш да призове на парад пред вътрешния си взор всички битки, които беше видял през годините. — Всичко се корени в нас и във вас, в нас, осородните, и във вас, всички останали. Ние нахлуваме в земите ви, нали? Залавяме ви и ви връщаме тук в окови. Вие се биете за наш кеф. Докарваме и животни от вашите земи, докарваме ги и ви изправяме един срещу друг на арената. Слагаме вериги на целия свят и го водим тук. Така го бележим като наш, схващаш ли? Има хора, дето за цял живот виждат само малка частица от Империята и още по-малка от широкия свят оттатък границите. А тук може да се види всичко. Въпросът е краят да е същият — мъртъв чужденец, без значение дали го убиваме ние, дали го разкъсва звяр на арената или се избиват един друг. Важното е да има мъртви чужденци.
— Интересна форма на изкуство имате тук — подхвърли сухо Тисамон.
— Скоро ще разбереш. Факт е, че ти започваш да се превръщаш в проблем, богомолке.
— Защото не умирам?
— Баш тъй — кимна Улт. — Големите игри наближават и ти заслужаваш да участваш в тях, но какво трябва да направя аз, та да е доволна публиката? Ти ще убиваш зверове, ще убиваш хора и единственият начин да те залича от картинката ще е да пусна срещу тебе толкоз народ, че никой да не види какво става на арената. Само че всичко се прави заради шоуто, не забравяй. Няма ли шоу, няма нищо.
— Значи искаш да загубя нарочно? — попита го Тисамон. — И фатално?
Улт се ухили и жълтите му зъби лъснаха на мижавата светлина.
— Е, това не вярвам да стане, така че… Просто ще трябва да пропуснеш голямото шоу. А е жалко, защото наистина си много добър.
— Какво толкова голямо ще става?
— Денят на коронацията, ето какво. — Улт се надигна от столчето. — Девет години, откакто величеството взе трона. И като казвам „взе“, точно това имам предвид. — Улт се огледа и отстъпи крачка назад, като видя, че Тисамон се е изправил на крака.
— В такъв случай искам да се бия — заяви Тисамон.
— И аз искам да се биеш — увери го Улт. — Само дето не виждам как ще стане.
— Ще изляза с голи ръце. Срещу хора, животи, машини, каквото…
— Ех, старче — прекъсна го Улт, — друго може да не съм научил за толкоз години, но за бойците имам набито око. В момента не разполагам с нищо, което да те озори, човече. Съжалявам, наистина. И аз искам да те убият толкова, колкото ти искаш да умреш, повярвай ми. — Усмивката му беше искрена и приятелска. Приятелство абсурдно, но и също толкова реално. — Нека помисля. А че заслужаваш най-добрата публика, е факт.