Докато армията се строяваше в карета и формации, Теорнис провеждаше съвещание със своите командири. Това беше цената на войната — узурпацията на личния му суверенитет. Шестимата паякородни и адютантите им се измерваха подозрително с погледи и се засипваха един друг с противоречащи си предложения относно стратегията и тактиката на предстоящата битка.
Теорнис започваше да губи търпение. Той беше главният организатор на тази война и пак той трябваше да има решителната дума за провеждането й оттук насетне. Самият той смяташе, че трябва да заложат на бърза атака, при която леката пехота и кавалерията по двете крила да ударят мълниеносно, а тежкобронираните в центъра да премажат отбраната на имперските сили. Ала другите командири имаха свои притеснения и не приеха аргументите му. Паякородните по природа бяха склонни да чакат в засада, а не да нападат. Теорнис излагаше тезата си за трети път, когато мухороден куриер влетя в палатката.
Осородните се били раздвижили. Нападали.
Паякородните не можаха да повярват на късмета си. И много бързо стигнаха до единомислие. Заповеди потеглиха към стрелковите роти, артилерията, въздушните отряди. Настъпващите имперски войници щяха да бъдат спрени с масиран обстрел, после изтласкани в Ръбатата пустиня. С малко късмет пехотата изобщо нямаше да влезе в бой.
„Моят план не беше такъв“ — връщаше се упорито към тази мисъл Теорнис. Той беше настоявал да атакуват, значи вината при евентуален провал нямаше да е негова. Вкопчи се в това извинение, нищо че ползата от него би била нищожна. А личната си гвардия подготви за отстъпление, докато отстъплението все още беше възможност.
Виновно беше онова прокълнато оръжие на Стенуолд Трудан. Опитал се беше да им обясни. Дори беше въоръжил с него едно отделение от своите огнени мравкородни, които в момента го използваха по предназначение и сееха смърт. Само че осоидите имаха хиляди щраколъкове, цели въздушни отделения, въоръжени с него.
Битката беше започнала от разстояние, точно както го бяха планирали колегите му. И по-точно, започнала бе с двайсет метра по-далеч от обхвата на техните лъкове и арбалети. И докато артилерията на двете армии си разменяше пробни изстрели, имперските щракометци — в две редици, първата на коляно, втората в цял ръст — покосиха фронта на селдианската армия под невярващите погледи на нейните командири, които видяха как само за минута-две авангардът им се разпада, как войниците се превръщат в трупове сякаш по силата на алхимична трансформация, с която никоя магия не можеше да се мери.
Въпреки постоянните си дрязги, командирите не бяха глупаци и заповедите потеглиха с максималната скорост на мухородните куриери. Водните кончета се издигнаха във въздуха, било с тягата на собствените си криле, било с помощта на гигантските си ездитни насекоми. Лъкометците и арбалетчиците получиха заповед да се придвижат напред и да навлязат в обхват. Кавалерията от паякородни премина в стремителна атака, автовозилата се юрнаха напред. Артилерията коригира прицела си и снарядите й раздраха гъстите имперски редици.
Само че осородните правеха съвсем същото — леките им въздушни отряди се издигнаха да пресрещнат водните кончета, а артилерията им засипа селдианската армия с гюлета и експлодиращи гранати. Щракометците им не спираха да стрелят и дори когато противникът разреди мишените, разделяйки стрелците си на малки групи, скорострелните снарядчета на коварното оръжие продължиха да сеят смърт. Едва една трета от селдианските стрелци успя да навлезе в обсег за стрелба. Останалите загинаха.