И тук нямаше вакантни места, тъй че Мик и Алън хванаха автобуса и се върнаха в града. Решиха да опитат и в стоманолеярния завод, но вече нямаха пари и се наложи да отидат пеша до комплекса с предприятия на тежката промишленост.
Фабриките, разположени тук, не създаваха усещане за нещо временно. Повечето от фирмите бяха основани още през деветнадесети век и почернелите им неизмазани тухлени сгради се проточваха на цели мили по дължината на реката, запълваха всяко местенце по шосета и улици.
През 1967 година бе национализирана голяма част от стоманодобивната промишленост, но няколко по-малки фирми си останаха в частния сектор. Въпреки че многонационалните корпорации вече ги бяха погълнали, имената на бившите им собственици — Барлоу, Стейнрод, Мъмфорд Раг — бяха изписани с големи печатни букви над покривите и по стените, изразявайки гордостта и самоувереността на викторианците, които ги бяха основали.
Но никъде не искаха нови стажанти — нито в държавните, нито в частните фирми. Да, сградите им бяха построени с мисълта, че ще траят вечно, репутацията им беше всеизвестна, но те бяха също тъй несигурни за бъдещето, както и ефимерните фирми в новата индустриална зона. Наистина приели няколко стажанти, но далеч не колкото миналата година. Прогнозите били песимистични. Правели икономии. Носели се слухове за закриване на някои фабрики и за масови уволнения.
На няколко места им предложиха да ги вземат като общи работници, но момчетата отказаха. Имаха квалификация за нещо по-добро. Можеха да представят и дипломите си. Листове хартия, които удостоверяваха, че са взели едни или други изпити и са получили едни или други оценки. Защо да стават общи работници, след като са получили дипломи за завършено средно образование, след като са взели толкова изпити? Цели пет години в училище непрекъснато им повтаряха, че човек трябва да има някаква подготовка; сега и те имаха. Никои не се питаше защо е необходимо, но нямаше съмнение, че без нея неминуемо щяха да пропаднат. Бъдещето им щеше да е черно.
И родителите им възприемаха, каквото се говореше в училище. Настоятелността на училищните власти дотолкова впечатли майката и бащата на Алън (мисис Райт каза, кой ще знае това, ако не те), че му позволиха да учи още една година, за да вземе по-добра диплома. При това финансово положение едва ли можеха да си го позволят, но решиха, че бъдещето на Алън стои на първо място, и майка му започна работа като чистачка в някакви канцеларии, за да добавя нещо към заплатата на мъжа си.
И ето ги сега. Късен септемврийски следобед. И двамата, завършили средно образование, се отправяха към входа на поредната фабрика.
Една малка градинка отпред и придаваше по-приветлив вид. Широка леха с рози и вечнозелени храсти опасваше затревената площ. Беше оплевена, добре прекопана, и дори ъгълчето до входа не бе утъпкано.
Работниците обичаха тази градинка и я пазеха. Тя отбелязваше смяната на сезоните и наближаването на празниците. Щом жилавите листа на нарцисите се по-кажеха над смръзналата земя, значи идва Великден. Розите предвещаваха лятото, а когато през есента разцъфнеха астрите, скоро щеше да дойде Коледа. Много от тях живееха в работнически квартали, където от дългите редици еднакви къщи от вратата излизаха направо на улицата и за тях това бе единствената градина, която чувствуваха своя.
Една пчела прелиташе от латинка на латинка. Жужеше високо и не обръщаше внимание на какво безрадостно място е попаднала, прилежно се трудеше и над тези прашни тичинки, както и над цветчетата от пирен в ширналите се поля на десетина мили извън града.
Встрани от входа висеше табелка: „Моля всички външни лица да се обаждат незабавно на пропуска.“
Мик и Алън влязоха през портала, Мик почука на вратата на квадратната тухлена постройка от едната страна на алеята. Дълго време не се чуваше нищо отвътре и тъкмо щеше пак да почука, когато един възрастен човек изведнъж отвори вратата. Беше разтревожен и смутен, сякаш са го вдигнали от леглото посред нощ. Видя момчетата, успокои се и започна да закопчава работния си комбинезон.
— Ей там има прозорче, откъдето се дава информация.
Той посочи с палец някъде зад гърба си, а Мик и Алън протегнаха врат и се престориха, че гледат натам — не толкова от любопитство, колкото да не го дразнят.
— Не го видяхме.
— Значи не сте гледали добре. Е, какво искате?
— Дойдохме да проверим дали има работа. Портиерът понамести кепето си и самодоволно поклати глава.
— Няма. Няма никакви вакантни места. Това го знам със сигурност.