Но нямаха късмет. Нищо особено не се случи. Двамата се бяха вкопчили един в друг и само се боричкаха. Нямаше силни удари, никой не падна. Дори не успяха да загреят, появиха се пазачите с пъргавина, която подсказваше, че са били в залата от самото начало на сбиването. Разтърваха ги, разтърсиха ги за яките, сграбчиха ги по един във всяка ръка и ги избутаха навън.
Музиката продължаваше. Танцуващите пак се събраха и повечето младежи в дискотеката така и не разбраха какво се с случило.
Пазачите изведоха размирниците до изхода и ги блъснаха по стълбите. За да не се претърколят, трябваше да тичат додолу.
— И не се мяркайте повече тук! Само да ми се покажете, лошо ви се пише, ще си намерите майстора! — Вторият пазач също застана на най-горното стъпало.
С пояси под разкопчаните фракове, двамата приличаха на бъчви, препречили входа.
— Такива да ги нямаме тук! Ако ще се биете, вървете другаде! Това заведение е прилично място! Не искаме да идва полицията!
Двамата младежи си тръгнаха първи. Беше стигнал до магазина за авточасти, когато съперникът на Алън се обърна и извика на пазачите:
— Няма да ви се размине! Ще се върнем! Съперникът на Мик добави:
— И няма да сме сами! Пък и няма да сме с голи ръце!
Пазачът с лилавата риза слезе с едно стъпало по-надолу и размаха юмрук.
— Я да се разкарвате, че като дойда, ще ви смачкам като мухи! — После се обърна към Мик и Алън, които още стояха долу на стълбите. — И за вас се отнася, изчезвайте, докато сте още здрави и читави. До гуша ни дойде от вас тази вечер!
Те не изчакаха втора подкана и тутакси тръгнаха в обратната посока. На съседната улица подминаха закусвалнята, където продаваха сандвичи с кюфте, след като се оказа, че двамата заедно нямат пари дори за един сандвич, и по едно време Мик отново започна да души. Този път източникът на миризмата беше рамото на Алън.
— Какво е това бе! Вониш на парфюмерия.
Алън повдигна ревера на сакото до носа си.
— Приятно, нали? Тя е фризьорка.
— Да, само от фризьорка ще имаш нужда, след като те острижат в казармата. Току-виж, реши да ти изпрати перука.
— Викат й Мишел. Обеща да ми пише.
— Чакай, ако си нямаш друга работа. Говориш глупости, скъпи ми Алън.
Поборичкаха се приятелски и отново поеха към къщи; но този път мълчаливо, умислени за дългия път, който ги чака. За да не им се стори толкова дълго раз-стоянието, прехвърляха в съзнанието си най-различни неща; как бяха прекарали вечерта, какво им се бе случвало у дома и в училище. Чудеха се как ли ще бъде занапред, когато почти нямаше да се виждат.
Мисис Уолш вървеше по улицата, превита от тежестта на две пълни пазарски чанти. Валеше дъжд, вятърът биеше в лицето й и тя навеждаше глава, за да не се свлече кърпата й. Супермаркетът беше чак в друтия край на квартала, но тя се прибираше пеша. Бяха отменили автобусната линия, която обслужваше квартала, и автобусите вече минаваха само по главното шосе към центъра.
През няколко минути мисис Уолш пускаше торбите си на земята и им разменяше местата. Едва ли имаше някаква разлика, но вместо да признае пред себе си, че се изморява, си внушаваше, че едната е много по-тежка от другата.
Изправи се и се поразкърши, за да облекчи болката в раменете си. Ръцете и гърбът й също бяха отмалели, пръстите й бяха изтръпнали и сега ги пронизваха същински иглици. Измери с поглед разстоянието до вкъщи. Щеше да се справи, без да спира повече. Наведе се да вдигне чантите и точно в този момент някаква кола мина право през локвата до бордюра. Дупката в асфалта бе толкова дълбока, че водните пръски прелетяха над тревата и изпадаха краката и шлифера й. Тази година бяха косили тревата само два пъти и тя се проточваше като буйна грива между тротоара и улицата.
Мисис Уолш се наведе да избърше краката си и забеляза, че едната чанта е скъсала чорапогащника й.
Влезе вкъщи през задната врата откъм кухнята, беше толкова изморена, че нямаше сили да сложи торбите върху масата. Пусна ги на пода пред мивката и излезе в антрето, за да провери какво има в пощенската кутия на входната врата. Прибра сметката за електричеството, без да я погледне, и някакъв рекламен проспект за „Слънчеви термопанели“. Обърна се към стълбите, вдигна глава и се ослуша. Не се чуваше нищо.
— Мик!
Тишина. Извика още веднъж и мина толкова време, докато чуе отговор, че вече бе съблякла шлифера си: