— Какво?
Гласът му беше тих и задавен, сякаш говореше със запушена уста. Мисис Уолш отново вдигна поглед към стълбите, разочарована, че го намира у дома.
— Цял ден се търкаляш в леглото, така ли ще я караш?
И този път не последна отговор, но тя се втурна нагоре по стълбите, влезе в стаята му и затръшна вратата. Мик простена, недоволен, че нарушава усамотението му, и се обърна на другата страна. Майка му решително отиде до прозореца и с такъв замах дръпна пердетата, че една кукичка се откачи и падна от релсата. Не я вдигна от пода, а веднага отиде до леглото му.
— Ставай веднага. Знаеш ли колко е часът?
На Мик му дойде много — едновременно в стаята светна и майка му се бе появила в застрашителна поза, надвесена над него; той се скри под завивките като костенурка в черупката си. Мисис Уолш напипа рамото му под усукания пухен юрган и го разтърси.
— Хайде, Мик, вече е почти обяд.
Той освободи рамото си и се примъкна още по-близо до стената.
— Остави ме на мира.
— Няма да те оставя на мира, докато не станеш. На какво прилича това да се излежаваш всеки ден до обяд.
— Махни се. Изморен съм. Гласът му сякаш излизаше изпод земята.
— Изморен бил! И как няма да си изморен, като не си лягаш навреме, а по цели нощи гледаш телевизия и слушаш плочи.
Той се сви на кълбо и тялото му се очерта под гънките на юргана като спираловидна извивка на черупката на охлюв.
Както стоеше над него, мисис Уолш долови някакво тихо бръмчене в стаята. Огледа се. Червената лампичка на стереоусилвателя върху шкафа светеше. Пак бе забравил грамофона включен цяла нощ.
Тя отиде да натисне копчето. Чу се силно пукане и Мик трепна като ужилен. Майка му се върна до леглото.
— Хайде, ставай. Няма да мръдна оттук, докато не станеш.
— Ще има дълго да чакаш.
— Срамота е млад човек да се въргаля в леглото по цял ден.
Мик с такъв замах отметна юргана, че окачените над леглото му плакати заплющяха и се издуха като корабни платна. От рязкото усилие му се зави свят, той се олюля, седна на края на леглото и подпря главата си с ръце, докато се съвземе.
— Какво искаш от мен? Нима имам нещо да върша?
— Можеш да излезеш и да пообиколиш за работа.
Мик я погледна с безкрайно огорчение.
— Да пообиколя за работа! Та нали само това правя? Търсил съм навсякъде и ти го знаеш. Навсякъде търсих.
— Е, значи просто трябва да продължаваш.
Мик се прозя и заби поглед в мокета между краката си.
— Има ли смисъл? Безполезно е.
— Няма друг начин, Мик. Разбери, никой няма да почука на вратата и да ти предложи работа.
Той не отговори. Седеше с наведена глава и потриваше палците на краката си. Грубата кожа стържеше като шкурка в дърво.
Майка му го изчака да започне да се облича и едва тогава си тръгна. Ако бе излязла от стаята му преди това, той сигурно пак щеше да си легне и да заспи.
Същия следобед Мик отиде пеша в града. Първо се отби в държавната агенция, където обявяваха работни места, но беше затворено. На вратата пишеше: „ЗАТВОРЕНО ПОРАДИ ЛИПСА НА ПЕРСОНАЛ.“ Застана на завет във входа, закопча дънковото си яке и се замисли какво да прави. Край него по тротоара вятърът отнесе обвивки от бонбони, торбички от пържени картофи и вестници. Мик дори успя да прочете няколко заглавия. Научи например, че е обявена „ВОЙНА НА ДЖЕБЧИИТЕ“. По улицата бавно мина патрулираща полицейска кола и Мик се огледа наляво и надясно с вид на зает човек, който тъкмо тръгва по работа, а не се шляе като безделник. Все още не можеше да се върне вкъщи: майка му си беше у дома и щеше да го обвини, че не търси работа. Но и не му се влачеше пак по разни фирми само за да види отново и отново табелите „НЯМА ВАКАНТНИ МЕСТА“, или да се среща с портиери и секретарки, които го гледаха отвисоко и самодоволно поклащаха глави, сякаш неуспехът му им доставяше удовлетворение. Беше унизително. Срамуваше се, чувствуваше се като просяк.
Реши да пийне нещо. Да поиграе на автоматите за билярд. Така следобедът щеше да мине неусетно. Тъкмо щеше да се прибере за вечеря. Извади парите си от джоба на дънките си и ги преброи. По дяволите! Ще трябва да се задоволи с чаша чай и разходка из магазините. Но този път ще мине по други улици. Ще седне в друго кафене. После ще реши дали да си купи кифла, или да се прибере с автобус. Погледна часовника си. Нямаше го. Забравил бе, че е развален. И още дълго щеше да си остане развален, ако нещата не се променят коренно. Нищо, дори по-добре. Ако беше на ръката му, щеше да го поглежда час по час и времето щеше да минава по-бавно.
Най-бързо времето минаваше в универсалните магазини. Там беше топло, уютно и имаше много неща за разглеждане. Понякога Мик само се возеше на ескалаторите от приземния до последния етаж и обратно. Бавното качване и слизане го успокояваше; приятно убиване на време и човек не трябваше да се замисля.