На улицата времето минаваше по-бавно, пък и той вече знаеше наизуст почти всичко, което се излагаше по витрините. Дори бе научил точно в кой ден от месеца се аракжират витрините на някои магазини и ако му се случеше да не излезе няколко дни, после с удоволствие разглеждаше новите стоки.
Спря се пред един магазин и се загледа в наредените на витрината мотоциклети — луксозни машини в ярки цветове и с блестящо хромово покритие. Бавно тръгна покрай витрината, за да проуча всеки мотор поотделно, но щом погледът му се спираше на цената, той трепваше като от болка. Видимото му огорчение разсмя двамата продавачи в магазина. Отвътре изглеждаше, сякаш някой невидим противник му нанася удар след удар. Изцяло погълнат от моторите, Мик не ги забеляза, внимателно огледа и последния модел, тъжно поклати глава и отмина.
Пътят му минаваше покрай „Бромптън и Мор“. Той си припомни нещо и спря пред витрината. Опита се да надникне в магазина през пролуките между изложените дамски обувки, но отрупаните стойки му пречеха и той отиде да погледне през остъклената врата.
Карен беше седнала на ниско столче и обуваше едно момченце. Щом се наведе напред, под опънатата блузка на гърба и се очертаха презрамките на сутиена й. Мик влезе и се престори, че го интересуват обувките на стойката до вратата. На няколко пъти поглеждаше крадешком към Карен, но заета с клиента си, тя не вдигна глава и Мик тръгна от стойка на стойка — вземаше напосоки разни обувки и отново ги оставяше.
До него приближи друга продавачка и предложи да му помогне. Носеше същата униформа като Карен — бяла блузка и синя пола. Мик й благодари, но каза че само разглежда. Момичето му хвърли особен поглед и го остави. Той държеше в ръка розов пухкав пантоф с пискюл отпред и с опитно око тя прецени, че е неговият номер. Надяваше се, че ще успее да покаже тоя чудак на момичетата, преди да си е тръгнал.
Карен извади от една кутия друг модел. Започна да нанизва връзките, вдигна глава и забеляза Мик. Не го позна веднага, спомни си кой е едва когато й се усмихна. Изчерви се, наведе очи и извънредно съсредоточено продължи да нанизва връзката на обувчицата. Нахлузи я на крака на детето и завърза връзките. Този чифт беше на червени, сини и зелени ивици, цветовете бяха ярки като тези на мотоциклетите в магазина.
Момченцето засия и се обърна към майка си, седнала до него.
— Страхотни са, тези искам, мамо.
Жената решително стисна чантата на коленете си.
— Няма да я бъде. Хич не си мисли, че ще си дам парите за такива шарении, душата ми излиза, докато ги изкарам.
— Защо, какво не им харесваш? Всички в училище носят такива.
— Да, да, знам я тази песен. Тя вдигна от земята една чисто черна обувка.
— А тези? Чудесно ти стоят. И са ти по мярка. Очите на момченцето се разшириха от ужас.
— Какво? Такива обувки няма да нося. Всички ще ми се подиграват.
Карен наведе глава, за да не се разбере колко и е смешно. Ако срещнеше погледа на Мнк, щеше да избухне в смях. Майката одобрително натисна твърдата черна кожа, после обърна обувката да види и подметката.
Дори тя беше черна.
— Глупости говориш. Виж какви са хубави. И са здрави, ще ги носиш по-дълго.
Тя подаде обувката на Карен.
— Вземаме тези.
Карен я пое и с дипломатическо безпристрастие я прибра в кутията.
— Не, мамо!
— Млъквай, Дейвид.
— Аз пък няма да ги нося.
— Като те напердаша, ще ги носиш и още как. Сега млъквай.
Момчето се тръшна назад и жално загледа шарената лъскава обувчица на крака си. Карен започна да го събува, а то сви пръсти, за да спечели още малко време. Но връщане назад нямаше, майка му вече вадеше портмонето си.
Тя плати на касата, а момченцето продължаваше да се цупи и да спори с нея и след като тръгнаха да излизат. Карен прибра разхвърляните наоколо обувки и отиде при Мик.
— Здравей, какво правиш тук?
— Минавах насам. Реших да се отбия и да те видя. Карен отметна от челото си един паднал кичур коса и с кутрето си го прибра зад ухото.
— Много мило. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да постеля червена пътека.
— Нямахме някаква уговорка, нали?
— То изобщо можехме ли да се уговорим?
— Аз и сега се колебаех. Мислех, че няма да искаш да се срещнеш с мен.
— Защо да не искам? Прямотата й го обърка и той запремята в ръце един гумен ботуш, докато се чудеше каква причина да измисли.
— Ами нали ни изгониха, сигурно си ни взела за истински хулигани.
Мълчанието и му подсказа, че се е досетил за истината.