— А и онази вечер бях малко пийнал…
— Благодаря за комплимента.
— Друго исках да кажа… — Той нервно замачка ботуша, притеснен, че тя може да му обърне гръб. Исках да кажа, че не си спомням дали не съм изтърсил някоя глупост. Неудобно ми беше да не би да съм се държал като простак.
Тя се усмихна и го докосна по рамото, за да го успокои.
— Слушай, трябва вече да си вървиш. Отговорничката ни гледа. Прави лошо впечатление, ако разговаряме с момчета. От нас се очаква да обслужваме клиентите.
През рамото й Мик погледна към жената, изправена до касата. Беше по-възрастна от продавачките, силно гримирана и изрусена. Със синия костюм и бялата блуза приличаше на попрезряла стюардеса.
— Че какво толкова? Сега нямате клиенти.
— Няма значение. Вредяло на доброто име на магазина. Една колежка я изгониха, защото приятелят и все се отбиваше тук.
— Тогава си тръгвам. Не бива да ти се случи такова нещо. — Той остави гумения ботуш на мястото му.
— А искаш ли да излезем заедно някой път?
Карен се изчерви и се огледа, сякаш се опасяваше да не би едно от момичетата да е чуло.
— Не знам. — Мик не откъсваше поглед от нея, чакаше я да реши: — Ами кога?
— Тази вечер.
— Тази вечер не мога. Заета съм.
— Ами утре? Тя се поколеба само миг. Настоятелността му ускори решението й.
— Ами добре. Къде ще се видим?
— Удобно ли ти е при шадравана на площад „Сейнт Джордж“?
— В колко часа?
— В колкото кажеш. Да речем — в седем. Тя поклати глава.
— Много е рано за мен. Излизам от работа в пет и половина.
— Тогава в седем и половина, а?
Тя кимна.
— Добре. Ще се видим в седем и половина. Застанаха до вратата, плахо се усмихваха и не знаеха какво още да си кажат. Преди да тръгне, Мик я попита:
— Нали ще дойдеш?
Трогната от чистосърдечието му, тя го докосна за ръкава. Въпросът му й прозвуча като молба.
— Разбира се, че ще дойда.
— Добре тогава. До утре.
Той излезе от магазина, но погледна навътре през остъклената врата. Карен все още го следеше с очи. Тайничко му махна с ръка, вдигната пред гърдите, и Мик си тръгна усмихнат.
Вече не му се обикаляше из града. Искаше да се усамоти някъде на тишина. Все още бе рано да се връща вкъщи, но можеше да си отиде по друг път. Да, ще заобиколи, за да има време да се наслади на това, което му се бе случило, и да си мисли за утре.
Мик си подсвиркваше с уста, изтича надолу по стълбите и влезе във всекидневната, където Джули пишеше домашните си. Тя вдигна глава и го проследи с поглед когато отиде до камината. Забеляза, че си е сложил чиста риза, най-новите си панталони и косата му бе още влажна от банята. Разбра, че нарочно се е издокарал, защото иначе ходеше с тениска и дънки. Той потърси нещо на полицата над камината, отиде до бюфета и дръпна най-горното чекмедже.
— Да си виждала някъде гребена ми?
— Не.
— Някой пак ми го е взел.
— Защо го казваш на мен?
Той започна да ровичка из квитанции, снимки и стари писма от омъжената му в Бърмингам сестра, които майка му не искаше да изхвърли.
— Човек нищо не може да намери в тази къща. Прерови наред всички чекмеджета, а Джули го наблюдаваше от масата как се навежда все по-ниско.
— Сигурно сам се е скрил, въшките са го отнесли.
— Затваряй си човката. — Той затръшна най-долното чекмедже и се изправи. — Само да го намеря, ще го завържа с канапче, както правят в пощата е химикалките.
— Вземи моя, ако искаш.
Тя извади едно гребенче от кутията си за моливи и му го подаде.
— Сигурно пак татко го е взел. Защо най-после не си купи?
Мик застана пред огледалото, окачено над камината, и започна да се реши. Джули отново се зае с домашното си по математика. Мъчеше се над една задача. Отговорът не излизаше, тя зачеркваше всичко и почваше отначало. Задраскваше все по-яростно, накрая откъсна листа от тетрадката си, смачка го на топка и го метна към камината. Улучи Мик отзад по крака. Той тъкмо си изстискваше една пъпка, спря и погледна сестра си в огледалото.
— Какво ти става?
— Задачите. Не мога да ги реша. Облегна се на стола, скръсти ръце и намръщено се втренчи в учебника.
— Какви са?
— Квадратни уравнения. Не ги разбирам. Дано избутам тая математика до края на годината. Повече няма да се мъча с нея, няма смисъл.
— Искаш да кажеш, че математиката няма да се мъчи с теб.
— Мистър Томсън е виновен. Страшно бърза. Мисли си, че на всички им е ясно като на него.
Мик приключи с приготовленията си и отиде до масата.
Джули бе навела глава и на Мик му се стори, че плаче.
— Няма да успея. А имам да уча и по география. Мик застана до нея, наведе се над масата и придърпа учебника към себе си.