Мик мина тичешком покрай картините и изобщо не ги забеляза, изскочи от подлеза точно когато часовникът на Градския съвет удари седем и половина.
Прекоси една градинка за по-направо, но си изкаля обувките в лехите с цветя, все пак успешно прескочи всички кучешки лайна по затревената площ. На другата страна спря да тича, както вървеше, подпъхна ризата в панталона си и избърса чело с ръкав. Заоглежда се във витрините и спря да се среше пред витрината на един магазин за антикварни предмети.
Пооправи се, пое си дъх и зави към площад „Сейнт Джордж“. Карен я нямаше. Едно момиче чакаше пред американския ресторант „Чичо Сам“, няколко души пресичаха площада, но около шадравана не се виждаше никой. Мик бавно приближи и седна на оградката му. Във водата се носеше празна пластмасова чинийка и непрекъснато се блъскаше в стената като златна рибка в стъклото на аквариум.
Мик вдигна поглед към часовника на Градския съвет. Седем и тридесет и пет. Ами ако тя не дойде? Но му се бе сторило, че и тя иска да се срещнат. От някои момичета не можеш да се изненадаш, ако не дойдат на срещата. Но тя не му изглеждаше такава. Стомахът му се сви. Приходи му се до тоалетната — също както в деня, когато Алън се записваше във военното наборно бюро.
Запита се докога може да я чака, без да подрони достойнството си, и изведнъж видя Карен да идва към него откъм другия край на шадравана.
— Здравей. — Мик рипна толкова бързо, че за малко да падне назад във водата. Карен му се усмихна и попридърпа дръжката на чантичката си по-високо на рамото. — Помислих си, че няма да дойдеш.
Мик не разбра намека, но учтиво се усмихна.
— Какво искаш да кажеш?
— Дойдох тук преди теб. Но се поразходих наоколо. Не е приятно да стоиш и да чакаш; разни мъже те оглеждат, като минават покрай теб.
— Автобусът ми закъсня. Тичал съм от автогарата дотук.
Тръгнаха заедно и бавно пресякоха площада, без да говорят. Щом се качиха на тротоара, Мик я попита:
— Къде искаш да отидем?
— Не знам. А ти?
Мик хвърли поглед към млечния бар „Уимпи“ и залата за електронни игри отсреща. Но в тях не можеше да се прекара цяла вечер, още по-малко първата вечер.
— Искаш ли да се поразходим?
— Да се поразходим ли! — В устата й това прозвуча, като че ли я канеше на курс по алпинизъм или делтапланеризъм. — Къде?
— Можем да отидем в парка.
Погледът й говореше: „Нима?“
— Сигурно вече са затворили вратите. А и без това там е доста неприятно, особено след като се стъмни. И е опасно.
Мик извади ръце от джобовете си и поизпъчи гърди.
— Щом си с мен, няма страшно.
— Миналата седмица изнасилили там едно момиче. — Карен прескочи една пропукана плочка в тротоара, за да не се заклещи токът на обувката й. — И то в десет часа сутринта.
— Ами тогава къде да отидем?
— Не искаш ли да отидем на кино?
Сега дойде ред на Мик да прояви колебание. Но поради по-прозаични причини.
— Щом ти искаш.
— Не обичаш ли да ходиш на кино?
— Зависи. Какво дават?
— В „Одеон“ дават хубав филм. За една буря.
— Какво, да не е оная пиеса от Шекспир?
— Не е. Бил за някаква ядрена експлозия, която предизвиква атмосферни смущения или нещо такова, и изведнъж започва да вали безспирно. Става потоп и всички се борят да се доберат до някой кораб и да се спасят. Някои от колежките ми са го гледали. Много бил страшен. Казаха ми, че е голяма работа.
Но дори този увлекателен преразказ не го въодушеви.
— По-скоро ми напомня на Ноевия ковчег.
— Ще отидем ли?
— Не е ли започнал вече?
— Не знам. Но нищо не ни струва да проверим, нали? В тона й се почувствува раздразнение, така че на Мик не му оставаше нищо друго, освен да закима усърдно, без да прави опит да възразява, сякаш цяла година бе чакал да пуснат точно този филм.
Преди да пресекат улицата, покрай тях профуча линейка с мигаща синя лампичка; на отсрещния тротоар едно куче приседна, отметна глава назад и зави като вълк, докато сирената заглъхна.
Щом стигнаха до кино „Одеон“, Мик неспокойно прегледа афиша с програмата, за да види в колко часа започва главният филм. Не му провървя.
— Чудесно, виж, почва в осем и двадесет — зарадва се Карен. — Имаме много време.
А може би нямаше билети? Мик с надежда зачете афиша. Най-отдолу пишеше: „ИМА СВОБОДНИ МЕСТА.“ Карен тръгна напред по стълбите, двамата влязоха въз фоайето и докато тя ровеше из чантичката си, Мик погледна ценоразписа на билетите, окачен над касата. Карен намери портмонето си и извади една банкнота от пет лири.