— Виждате ли се с него?
— Понякога. Като идва тук по работа. Той е шофьор на камион за междуградски превози…
Беше много разстроена, направо не можеше да продължи, извади розова хартиена кърпичка от чантата си и я притисна до носа си. Мик задъвка по-бавно от уважение към чувствата й.
— Какво ти е?
Карен не можа да отговори веднага. Само поклати глава, поуспокои се, после издуха носа си и изхвърли мократа кърпичка.
— Това излизане. То ми припомни нещо. Като малка татко ме водеше на кино през ваканциите… — Пак наведе глава и извади чиста кърпичка. Мик виждаше само косата й, направи му впечатление как блести в неоновото осветление.
— Сигурно ти е много тежко. На моменти имам чувството, че баща ми мога да го удуша, но ако го нямаше, щеше да е много лошо.
— Свиква се… По-точно мислиш си, че си свикнал. Струва ти се, че отдавна си забравил всичко, а изведнъж се случва нещо, както тази вечер например…
Карен отново се унесе в спомени и съвсем забрави Мик, филма и вечерята си на масата.
Мик лакомо загледа рибата, която изстиваше в чинията и.
— Слушай.
Тя вдигна поглед.
— Какво?
— Ще ядеш ли рибата? Карен равнодушно я бодна с вилицата си.
— Защо, искаш ли я?
— Жалко е да се хвърли на вятъра.
Тя побутна пластмасовата чинийка по гладката гетинаксова повърхност на масата и Мик пресипа рибата в своята чинийка. Преди да се нахвърли върху нея, Карен го попита:
— Колко е часът?
— Не знам. Забравил съм си часовника. Той потърси стенен часовник, после попита човека от съседната маса, който се бе зачел във вечерния брой на местния вестник. Най-едрото заглавие гласеше „ПРОЕКТИТЕ ЗА СЪЗДАВАНЕ НА НОВИ РАБОТНИ МЕСТА — АНУЛИРАНИ ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО.“
Човекът повдигна маншета си.
— Единайсет без двайсет и пет.
— Без двайсет и пет! — Карен скочи и едва не събори стола си. — Последният ми автобус тръгва в без петнайсет! Оттук за десет минути не мога да стигна до спирката!
Мик разтревожено погледна втората си порция риба. Не можеше да я лапне на един път, нито пък да я вземе и да си я изяде, докато тича по улицата.
Остави неохотно виличката си и стана.
— Поне да опитаме.
Със съжаление откъсна поглед от чинията с риба, излезе от закусвалнята след Карен и двамата се втурнаха към автогарата.
— Хайде, ще го изпуснеш!
Карен се бе облегнала със затворени очи на един осветителен стълб и дишаше тежко. Почина си и едва след това успя да проговори.
— Не мога повече. Ще припадна, ако тичам още. По-добре да закъснея, отколкото да ме закарат у дома в ковчег.
Мик се върна назад при нея и пред една къща забеляза подпрян на стената велосипед. Отвори тихо вратата към градинката и тръгна по пътеката. Завесите на всекидневната не бяха спуснати и вътре мъж и жена на средна възраст седяха на канапето и гледаха телевизия. Мик надникна, за да види коя програма гледат, после бавно подкара велосипеда по пътеката и го изкара на тротоара. Карен огледа улицата от страх да не би някой да го види.
— Какво правиш?
Той повдигна задното колело от тротоара и леко го свали на земята, за да не вдигне шум, сетне прекрачи напречната рамка.
— Качвай се. Оттук е само нанадолнище. Ако имаш късмет, ще го хванеш.
Карен се колебаеше — погледна първо Мик, прекрачил колелото, после къщата в дъното на градинката, където жената отиде до другия край на стаята и изключи телевизора.
— Не можеш да го вземеш ей така. Ще загазиш.
— Ще го върна. Нямаме друг избор, нали? Освен ако искаш да вървиш пеша…
Вътре в къщата жената взе часовника от полицата над камината и започна да го навава. Мъжът се протегна и се прозя. Мик хвана здраво колелото, а Карен позапретна полата си и несръчно се качи на седалката. Седна, но сега пък не знаеше къде да сложи ръцете си. Първо ги постави на раменете му, но тъй като това и се стори твърде интимно, прихвана го леко през кръста.
— Готова ли си?
Мик обърна глава назад, тя стисна сакото му малко по-силно и кимна.
— Мама се вбесява, когато закъснявам.
— Дръж се тогава. Може и да успеем.
И той подкара велосипеда, като бързо въртеше предното колело ту наляво, ту надясно, за да запази равновесие. Карен се скова и разпери крака настрани от страх да не паднат; но по стръмния склон бързо набраха скорост, нямаше опасност да залитнат и Мик само трябваше да седи на напречната рамка и да крепи кормилото.
Спускаха се бързо по тихите странични улички и Карен изостави сдържаността си — облегна се на гърба му и затваряше очи при всеки завой, който Мик вземаше майсторски. Ту се въодушевяваше, ту се плашеше и викаше на Мик да внимава. Мик съсредоточено гледаше пред себе си и ръцете му бяха готови да натиснат спирачките. Пътят се оказа доста неравен, велосипедът нямаше фарове, а и повечето от уличните лампи бяха изгасени отрано — това също беше част от програмата за намаляване на разходите за обществени нужди.