Мистър Уолш се наведе и опита да прочете какво пише, по под този ъгъл и на тази височина очите му с мъка следяха редовете. Мик обърна на другата страница. Но там изобщо нямаше обявления за вакантни места.
— По дяволите. От ден на ден намаляват все повече. Изчете внимателно всяко обявление с надеждата до края на страницата все да намери нещо.
— „Притежавате ли сила, енергия и интелигентност?“ Тия пък нищо не искат, нали? — Но след малко заговори с тон, който накара мистър Уолш да се изправи и да го изгледа иззад вестника. — Ето тук има нещо, виж.
Мик разчисти място и разстла вестника на тезгяха. Мистър Уолш се наведе и зачете на глас.
— „Търси се стажант-монтьор…“ — Прочете останалото наум и стигна до името на фирмата: — „Ътли и Парсънс“, Ист Банк Роуд.
— Къде се намира, а, татко?
— Това е машиностроителното предприятие горе на Стокс Хил. Нали се сещаш, зад пистата за състезания с хрътки.
— Има ли смисъл да опитам?
— Разбира се, че има смисъл. Обади им се по телефона.
— По това време ли?
— А, не, обади се другата седмица, как може да си толкова заспал? Не ти ли с ясно, че време за губене няма. Да не си мислиш, че само ти си видял обявлението.
Мик облегна лакти на тезгяха и внимателно разучи обявлението. Сега вече лесно го намери, защото бе оградено от мазните отпечатъци на пръстите му.
Мистър Уолш го почака да предприеме нещо, но загуби търпение и го смушка здравата с лакът.
— Хайде де, побързай. Нямаш време за разтакаване.
Мик тръгна към вратата, като разтриваше бързо-бързо ръката си и правеше физиономии. Тъкмо преди да излезе, потупа джобовете на джинсите си и се обърна. — Нямам пари.
Мистър Уолш му даде всичките си дребни монети и Мик хукна по пътечката към пътната врата. Отвори я, но в същия момент баща му изтича след него, размахвайки вестника.
— Мик!
Той спря и се обърна.
— А това няма ли да ти потрябва?
— За какво ми е?
— За телефонния номер, глупчо такъв.
Мик се върна да го пресрещне. Баща му му даде моли в и той го пъхна в задния си джоб, както бягаше. Този път не тръгна към вратата, а прекоси затревената площ пред къщата и прескочи оградата. Стъпи отгоре с единия крак и скочи от другата страна, сякаш беше на състезание по бягане с препятствия.
Мистър Уолш тръгна бавно след него, но по пътечката, застана до вратата и го загледа как тича надолу по улицата. Остана там и след като Мик се скри от погледа му, подир малко се обърна и разтривайки голите си ръце, се запъти към къщи. Не се прибра веднага, а се поспря, за да огледа розите в лехата до пътечката.
Почти бяха процъфтели и малкото останали цветове бяха попарени от ранните слани. С поглед към улицата в очакване Мик да се върне, той започна да къса увяхиалите рози, макар да знаеше, че по това време вече няма да цъфнат нови.
Мик спринтираше към телефонната кабина. Май никой от минувачите не се бе запътил натам, но за всеки случай той продължи да тича — на някого можеше да му хрумне да се обади точно сега. Онази възрастна жена например можеше да се върне и да реши да позвъни на дъщеря си в Австралия. Или пък човекът отсреща да се втурне и да се обади за точно време или да провери кое е стихотворението на седмицата, ей така, напук.
Мик стигна пръв, дръпна вратата и влезе в кабината. Подпря вестника на поставката, извади молива и приготви купчина монети. Но слушалката я нямаше! Мик прокара ръка по телефонната кутия отстрани. И там нищо! Вдигна жицата и втренчено загледа голия й край. Приличаше на въдица без кукичка.
Изруга грубо и зарита стените на кабината. Ако минеше някой, положително щеше да си помисли, че това е безочлива проява на вандащина, и то посред бял ден. Мик грабна нещата си от поставката, отвори вратата със силен ритник и изскочи като бесен от кабината — ако автоматът за плавно затваряне не работеше, всички стъкла щяха да се изпочупят. Той се спря на тротоара и се опита да се сети къде наблизо има друг телефон, срита кабината за последен път и отново се понесе.
В края на улицата се промуши през една дупка в оградата на училището и мина за по-пряко през спортната площадка. Играеше един от училищните футболни отбори и затова някои от момчетата, които гледаха мача, познаха Мик и започнаха да му викат, докато тичаше покрай игрището. Едно от тях го попита дали не иска да му услужи с колелото си. Друго му обеща да не кажат на ченгетата, че са го видели. Мик само им се ухили и продължи да тича. Прескочи оградата от другата страна на игрището и пресече улицата.