Неочаквано някакво куче, скрито в един вход, изскочи и яростно го залая. Мик ловко го удари с пета в муцуната, после тичешком прекоси запустялото място, което по плановете на Съвета трябваше да се превърне в градинка, но поради общото намаляване на разходите за обществени нужди нищо не бе направено. Шмугна се между два варела от нафта, прескочи една дупка, дълбока около половин метър, първоначално изровена с конкретна цел, но после изоставена, и префуча покрай някаква къща, където една жена спореше на входа с инкасатора на някаква фирма за неизплатени стоки, поръчани по пощата.
Мик зави зад ъгъла. В телефонната кабина нямаше никой, наоколо също. Той спря да тича и доближи с известно недоверие, като се мъчеше да погледне вътре.
Слушалката си беше на вилката. Но той вече беше подозрителен след скорошното си преживяване, пък и имаше представа на какви номера са способни някои шегаджии от квартала, затова влезе в кабината с ясно съзнание, че не бива да разчита на нищо. Внимателно взе слушалката. Тя си остана прикрепена към кабела. Май всичко бе в ред и той вдигна слушалката до ухото си. Даваше сигнал! Работеше! Мик отново извади и нареди на поставката молива, монетите и вестника и набра номера. Стиснал монета от десет пенса пред процепа, зачака сигнала за връзка.
Заето. „По дяволите!“ Остави слушалката, после отново позвъни. Пак заето. До кабината приближи една жена и веднага зае недвусмиелна поза — застана до вратата и се втренчи в него. Мик бе принуден да набере номера още веднъж, за да докаже, че не стои вътре ей така. Още бе заето. От една страна, чувствуваше безмълвния натиск на жената отвън, от друга си представи тревожната картина на претоварената централа на „Ътли и Парсънс“, търсена от всички телефони в града, и се изпоти. Изнервено започна да побутва с крак хвърлените на пода отпадъци. Жената го наблюдаваше как изтиква в единия ъгъл цигарени кутии, опаковки от пържени картофи и обвивки от бонбони и все повече се дразнеше. Но когато той се опита да вмъкне една угарка в кибритена кутийка с върха на обувката си, тя не можа да се въздържи. Зачука силно по вратата точно до главата му, от което Мик първо се сепна, после се ядоса и рязко блъсна вратата; добре че жената предвиди реакцията му и отстъпи, иначе сигурно щеше да я удари лошо.
— Няма какво да ми чукате! Или си чакайте реда, или си намерете друг телефон!
Но предизвикателното според нея разтакаване на Мик така я бе нервирало, че тя изобщо не можеше да се стресне нито от избухване, нито от обиди.
— Да чакам ли? Та вие не разговаряте!
— Защото е заето, ако искате да знаете.
— И докога ще продължи това? Не мога да чакам цял ден.
— Откъде да знам? Но докато не си свърша работата, оттук няма да изляза.
И той затвори вратата под носа и.
— Нахален хлапак, като повикам мъжа си, ще излезеш, и още как.
Мик бързо се наведе и отвърна през счупеното стъкло на вратата:
— Слушай, лельо. Ако ще и Кинг Конг да докараш, докато не се обадя, оттук не мърдам. Имам важна работа.
По твърдия му категоричен тон на нея й стана ясно, че той няма да отстъпи. Нито тя, нито съпругът й щяха да го изкарат, докато не проведе разговора си.
— Сигурно е много важно. Убийство ли е станало, що ли?
— По скоро самоубийство, ако не ме свържат незабавно.
Мик се обърна и отново набра номера. Жената поклати глава. Тоя явно не беше в ред. Я по-добре да си тръгва, докато е още здрава и читава. А и скоро щеше да се стъмни. Номерът бе все още зает. Мик трясна телефона. И как ругаеше само! Тя побърза да се отдалечи, да не би да му хрумне да си го излее на нея.
Пресече бързо улицата и се извърна да го види. Още се мъчеше да се свърже. Какво ли пък можеше да е чак толкова важно? И тя в недоумение се отправи към друга телефонна кабина.
Мистър Уолш все още чакаше Мик в двора. Плевеше лехата до оградата, за да гледа на улицата, щом изправи гръб.
Остана прав с шепа радика в ръка, щом Мик се зададе, а като наближи, мина през тревника и го посрещна на вратата.
— Защо се забави толкова? Помислих, че си отишъл направо до завода.
— Наложи се да ходя чак до Коулридж Стрийт. Телефонът на Шели Стрийт беше повреден.
— Свърза ли се?
— Накрая успях. Но с часове даваше заето. Мислех, че ще остана там цяла нощ.
— Знаех си аз.
Удари в стената корените на оскубаната радика, за да падне пръстта. Листата вече бяха омекнали, въпреки че току-що ги бе оплевил.
— И какво ти казаха?
Мик затвори вратата след себе си толкова внимателно, че прещракването на езичето почти не се чу.
— Кажи-речи, нищо. Утре сутринта трябва да отида, за да попълня молба и да занеса дипломата си.