Фигурката около датата бе станала звезда. Мик й кимна с разбиране и също започна да рисува.
— Така е. Пък ако не беше баща ми, сега щях да съм в армията с моя приятел Алън.
А щом си спомни за забраната и за всички разочарования след това, той загуби интерес към рисуването и остави молива и листа върху облегалката на канапето.
— С Алън бяхме неразделни. Миналия сезон гледахме почти всички мачове на „Юнайтед“, не само на наш, но и на чужд терен.
— Ще ме вземеш ли със себе си някой път, когато играе „Юнайтед“?
Той като че не я чу. Седеше с поглед, прикован пред себе си, и тя повтори въпроса си.
— Не знам. Винаги ходя с приятели, цяла група сме. Карен се облегна на рамото му и го хвана под ръка.
— Моля те. Никога не съм ходила на футболен мач. Като бях малка, татко не ме водеше, защото било много опасно. Сега съм вече голяма, но него го няма.
— Не мога. С теб няма да е същото. Няма да можем да правим щуротии.
Тя го тупна по рамото и се отдръпна, за да седне нормално.
— Отвратително е да си момиче. Всички удоволствия са само за момчетата.
Мик я прегърна.
— Не всички. Карен се помъчи да се освободи и полата й се вдигна над коленете. Тя не я придърпа, но щом Мик докосна бедрото й, спря го с ръка.
— Недей.
Без да й противоречи, Мик хвана ръката и и я постави на слабините си. Тя ахна, но не я отдръпна. Мик я целуна и започна да гали коленете й, но тъкмо когато щеше да отстъпи, изведнъж изправи гръб и го отблъсна от себе си.
— Мисля, че е време да се заемем с дробите, Мик.
— Дроби ли!
Той я гледаше как приглажда с ръка по тялото си насъбралия се пуловер.
— Добре де. Ще започнем с прости дроби.
Мик започна да разкопчава колана си, но Карен вече обръщаше бележника на нова страница.
— Освен това майка ти и баща ти скоро ще се приберат.
Като претекст това бе по-приемливо. Мистър Уолш работеше дневна смяна. Трябваше да става от пет часа сутринта, затова нямаше да закъснее. Мик подпъхна ризата в джинсите си и взе молива и листа.
— Добре тогава, каква ти е гръдната обиколка?
Карен го цапна по рамото.
— Ставаш ужасен.
— Какво лошо съм казал?
— Ама ти си бил много нахален.
Мик наклони глава наляво и надясно, за да прецени на око, сякаш опитваше да отгатне колко бонбона има в някой буркан.
— Трийсет и три, а?
Карен изпъна рамене, за да му докаже, че е сбъркал.
— Глупости. Трийсет и пет. Но за какво ти е това? Без да й отговори, Мик записа обиколката и бързо пресметна.
— Значи деветдесет сантиметра. Карен се засмя и провери изчисленията му.
— Много бързо я сметна.
— Е, да, задачката беше интересна, нали?
Той плъзна ръка под пуловера й и този път Карен сякаш не се разтревожи, че родителите му ще се върнат скоро.
На следващата сутрин на Мик му трябваше цял час и половина, за да отиде до „Ътли и Парсънс“. Първо взе автобус до центъра, после друг автобус до стадион „Грейдхаус“ и оттам продължи пеша. Петнайсет минути с единия автобус, още толкова с другия, после пеша и почти час — чакане по спирките. Въпреки че се опитваше да не мисли за това (за да не предизвиква съдбата), докато висеше по спирките, Мик не можа да се сдържи и взе да пресмята за колко време щеше да стигне с мотора си. Разработи маршрута в няколко варианта; пресметна в колко часа ще трябва да тръгва за работа…
В двора на „Ътли и Парсънс“ опашката се проточваше по цялата дължина на Учебния център. Някои от младежите бяха дошли с приятели, но повечето чакаха мълчаливо; непознати момчета от целия град, завършили различни училища.
Докато Мик вървеше покрай опашката, младежите се обръщаха да го изгледат. Но никой не му се усмихна, не го заговори, дори не му кимна. Моментът не беше подходящ за сприятеляваме; Мик беше още един конкурент. Заедно с него на края на опашката застана и един младеж, който бе влязъл в двора откъм другия край.
— Тук ли ще се провежда изпитът за стажант-монтьор? — запита го той.
— Сигурно. В писмото пишеше „пред Учебния център“.
Младежът излезе от редицата и я огледа отстрани.
— Боже господи, не очаквах, че ще сме толкова много. Мога преспокойно да си вървя вкъщи. Нямам никакви изгледи да успея.
Но остана; щеше му се, докато чака, да си поприказва с някого, но никой нямаше желание да му отговаря, така че скоро и той като другите потъна в неспокойно мълчание.
Забравиха за малко тревогата си покрай една разправия в двора. Шофьорът на някакъв мотокар спореше с един майстор в сиво-кафяв работен комбинезон къде да разтовари касетките, които кара. Шофьорът твърдеше, че са му наредили да ги остави именно тук, а майсторът го уверяваше, че не е за неговите хора. Шофьорът заяви, че самият Слейтър ги поръчал по телефона, а майсторът отвърна, че хич не му пука кой за какво му се е обаждал и че тук няма да разтоварва.