Според жребия капитанът на „Юнайтед“ трябваше да избира врата и той реши да напада към вратата, зад която стояха Мик и Карен. „Юнайтед“ винаги започваха така, когато имаха избор, за да атакуват противника през второто полувреме, подкрепяни откъм гърба от най-фанатичните си привърженици.
Както обикновено, началото бе стремително — футболистите често губеха топката, но после се впускаха с груби опити да си я възвърнат. Играта моментално завладя Мик. Качеството й не го интересуваше, искаше само победа за „Юнайтед“. Насърчаваше ги, даваше им съвети, обиждаше противниците и съдията и непрекъснато обсъждаше с другите около себе си спорните моменти на терена.
Карен не беше така увлечена. От необуздания рев наоколо я заболя главата, непрекъснатото бутане и натискане й беше неприятно, пък и не можеше да си обясни защо е всичко това. „Юнайтед“ за малко да вкара гол и тълпата внезапно се люшна напред тъй силно, че Карен, напълно неподготвена за такова нещо, щеше да падне, ако имаше къде. Мик я издърпа нагоре по стъпалата, а на терена вратарят вкара топката в игра.
Почти същото ставаше при всяко критично положение и въпреки че Мик я предупреди да се държи здраво, колкото и да се стараеше да даде отпор, тя не успяваше да направи нищо и двамата безпомощно се свличаха няколко стъпала по-долу. Сега те започваха да напират назад и с мъка се изкачваха отново; но така и не успяха да стигнат стъпалото, на което бяха отначало, затова Карен беше уверена, че накрая непременно ще ги притиснат долу в оградата.
Започна да изпитва ужас, когато отборът на „Юнайтед“ преминаваше централната линия на терена и в желанието си топката да се задържи в другата половина, тайничко застана на страната на „Челси“. Тълпата в другия край на стадиона също се люшкаше напред на вълни, като гонещи се по хълм сенки. От това развълнувано море на Карен и стана още по-зле, особено когато вдигнаха някакъв човек и го прехвърлиха над главите на навалицата към дежурните лекари от „Бърза помощ“ пред трибуните.
— Мик?
Вратарят на „Юнайтед“ подаде топката на един от крайните защитници, който в момента беше до наказателната линия.
— Мик!
— Какво?
— Лошо ми е.
Защитникът подаде на един от полузащитниците, който се бе промъкнал към крилото.
— Какво каза?
— Казах, че ми е лошо. Не съм добре. Полузащитникът поведе топката покрай страничната линия.
— Ще се оправиш.
— Повръща ми се. Сигурно е от закуската.
— Ще ти мине.
Полузащитникът измина с топката двайсетина метра, преди да срещне съпротива.
— Чувствувам се ужасно. Горещо ми е и ми се вие свят.
Играчът от „Юнайтед“ се опита да излъже противника си, но в крайна сметка топката излезе извън очертанията на игрището. Докато момчето, което стоеше отстрани, я върне, Мик използува момента да погледне бързо Карен. Дори под фон дьо тена й личеше, че е пребледняла, а над горната й устна бяха избили капчици пот.
— Да не припаднеш, а?
— Не знам какво ми става. Но ми е много зле.
Топката бе отскочила от крака на противниковия играч, така че „Юнайтед“ възобнови атаката.
— Само това липсваше — ти припадаш, а аз вървя до носилката покрай терена. Няма да го преживея. Момчетата ще ме разпънат на кръст.
Карен докосна челото си и погледна дали пръстите й са влажни.
— За момчетата ли ще мислиш сега? Аз какво да правя?
— Какво искаш да правиш?
— Трябва да изляза.
Мик се обърна и я изгледа, въпреки че топката бе още в игра.
— Какво? Невъзможно!
— Няма как, Мик. Страшно ми е зле.
Тя се отпусна върху него и облегна глава на рамото му. „Челси“ отне топката близо до централната линия и тръгна в атака. Карен затвори очи. Натежаваше на рамото му. Той я бутна да се изправи и се обърна към нея.
— Хайде тогава. Но веднага се връщам, да знаеш. Хвана я за ръка и започна да си пробива път нагоре.
Промушваха се между хората, но сега те нито ги виждаха, нито ги усещаха, дотолкова бяха погълнати от играта. Но пък мъжът, който на идване се бе усъмнил в доброто възпитание на Мик, ги забеляза. И ако тогава Мик му се стори ядосан, сега беше като побеснял. Затова човекът не направи никакъв коментар, само извика „Давай!“ на „Юнайтед“.
Изкачиха се догоре и заслизаха по безлюдното стълбище от другата страна. Карен се държеше с една ръка за перилата, а Мик я прикрепяше за другата. От високото се виждаха колите по главното шосе покрай стадиона и застъпващите се покриви на къщите, проточили се в редици чак до стоманолеярния завод в далечината.
Мик срита надолу по стъпалата една празна консервена кутия от портокалов сок, после я претърколи още веднъж, щом я настигна.