— За последен път те водя, тъй да знаеш.
— Така се случи. Не го правя нарочно.
Когато слязоха додолу, Карен седна на едно стъпало и закри лице в шепите си. Мик застана до нея и ту нетърпеливо я поглеждаше, ту вдигаше очи към гърбовете на зрителите, открояващи се горе на входа.
Жестовете им съответствуваха на събитията на терена, така че след един особено буен вик и преждевременно разперване на ръце, както при отбелязване на гол, възбудата обзе Мик още по-силно.
— Добре ли си вече?
Карен поклати глава, без да маха ръцете си.
— Какво искаш да правиш тогава?
— Искам да си отида вкъщи.
— Вкъщи ли! Та мачът едва започва. Щом си решила, върви си, но аз няма да дойда с теб.
Погледьт му отново се спря на кутията от портокалов сок и той я запрати с ритник в стената на тоалетната.
Тя падна и остана на място. Толкова беше смачкана, че не можеше вече да се търкаля.
— Престани да ми викаш. Така ми става още по-зле.
Карен се разплака и Мик поомекна, но тъкмо щеше да седне до нея и да я прегърне, от трибуните се понесоха нови викове, които можеха да означават само едно.
Мик рязко се обърна и вдигна поглед. Горе на площадката хората подскачаха, развяваха шалчета и се прегръщаха. От долния край на стълбите не можеше да се види какво предзвиква подобно поведение и те изглеждаха като полудели.
— Вкарали са гол!
Мик се втурна нагоре, проби си път малко по-напред, за да види какво става на терена и веднага се сля с ликуващата тълпа. След малко отново се появи и се спусна също така бързо по стълбите. Едва си поемаше дъх, когато стигна додолу. Карен все още седеше на стъпалата, с лице към външната стена, върху която на бледото следобедно слънце проблясваха парчета от счупени бутилки. След един слаб мач на „Юнайтед“ никакъв запалянко отбеляза, че са поставили там парчета стъкло не за да попречат на хората да влизат, а за да ги задържат на стадиона.
— Хайде, решавай. Какво смяташ да правиш? Карен се изправи. Още плачеше. Мократа хартиена кърпичка от розова бе станала червена в ръката й.
— Отивам си вкъщи.
— В такъв случай побързай. Вече пропуснах един гол. А нашите има да вкарват гол след гол срещу тия некадърници.
Отправиха се към един от изходите и касиерът, който броеше парите от билетите, пусна Мик и Карен през турникета. Изгледа ги с любопитство, докато минаваха през раздрънканата решетка. „Юнайтед“ току-що бе вкарал гол; той носеше червено шалче; тя плачеше… Мик сякаш четеше мислите му; направи знак с глава към Карен, сетне обърна очи към небето, по този начин се опита да му обясни странността на поведението им.
— Моля ви се, не заключвайте. Връщам се.
За по-сигурно спря на тротоара досами пред турникета.
— Нали знаеш къде е автобусната спирка?
Карен поклати глава. Не го погледна.
— На края на улицата, само трябва да пресечеш. Ще я видиш. Трябва да вземеш автобус номер 84.
Тя тръгна веднага. Явно бе твърдо решена да не му проговори, но като стигна до един афиш на стената с датата на следващия мач в града, се обърна.
— Мик Уолш, между нас всичко е свършено. Ти си отвратителен! Не искам да те видя повече!
Мик остана като гръмнат! Отвратителен! Как е възможно? Заряза приятелите си, за да я доведе. Рискуваше да му се подиграват, ако го видят. Заведе я да си купи закуска. Проби и път додолу, за да може да вижда. Изведе я навън. Изпусна един гол! Показа й спирката. Какво още трябваше да направи? Кой друг щеше да направи повече, изобщо възможно ли беше да се направи повече?
Той се огледа наоколо за съчувствие. Но наблизо беше единствено касиерът, зает да разпределя парите в платнени торбички, и не му обърна внимание.
— Значи аз съм ти крив! На теб ти стана лошо, а мен изкара виновен!
— О, я млъквай! Притрябвал си ми и ти, и твоят тъп футбол!
Мик я гледаше как се отдалечава. По походката и личеше, че няма вече да се обърне и той се върна на стадиона.
На улицата останаха само Карен и някакво куче. Кучето се опитваше да измъкнм пържените картофи от една кесийка в канавката. Но щом си пъхнеше носа, кесийката му се изплъзваше. Накрая я затисна с лапа и я разкъса със зъби.
След блъсканицата на стадиона безлюдната улица със защитени от дъски витрини и редици паркирани коли изглеждаше неестествено пуста и изоставена, сякаш бе започнала атомна война и всички се бяха изпокрили по домовете си.
Карен бе стигнала едва до служебния вход, когато Мик отново се появи на изхода. Догони я, но тя се държеше, сякаш него го няма. След малко, без да го поглежда, запита:
— Какво искаш?
— Ще те изпратя до спирката.