— Няма защо да си правиш труд. И самичка ще си я намеря.
Вече не плачеше, стискаше здраво чантичката си и потракваше с токчета по плочките на тротоара с непоколебима твърдост.
— Не искаш ли да се върнеш на стадиона, щом се чувствуваш по-добре?
— Не искам да имам нищо общо с теб.
На края на улицата пресякоха и застанаха на автобусната спирка. Зачакаха на опашката като непознати. Стадионът бе наблизо, виковете на тълпата се чуваха и всеки бурен отзвук им напомняше какво се бе случило и разбиваше всяка надежда за одобряване.
Мик неспокойно се взираше във всеки автобус, който се задаваше, и се мъчеше да види номера му отдалеко. Искаше му се да и каже нещо, преди да дойде номер 84, но неумолимата й поза го спираше. Стоеше с гръб към него, втренчила поглед пред себе си, и ако никой от опашката пред нея не чакаше същия номер, автобусът щеше да отмине, преди тя да вдигне ръка. Видът и изразявате твърдост, сякаш по-скоро би изпуснала десет автобуса, отколкото да се обърне към Мик.
Зададе се номер 84 и Мик се запита дали да го спре. Ако нямаше никой за качване или слизане, щеше да ги отмине и да му остане повече време да се сдобрят. Но тя пък щеше да види номера на задното стъкло и да го обвини в подлост.
— Автобусът ти идва.
Нито му отговори, нито провери дали е така.
— Искаш ли да те изпратя до вас?
Тя бавно се обърна и му отправи такъв изпепеляващ поглед, че Мик се почувствува като в училище.
— Защо? Той не можа да отговори. Смущаваше го втренченият и поглед. Започна да се изчервява.
— Ами ако случайно вземеш да припаднеш.
— Не се безпокои, нима да припадна.
По вида й сега никой на автобусната спирка не би предположил, че допреди малко й е било зле. Изглеждаше издръжлива като камила.
— Все пак ще дойда с теб, ако искаш.
— Само че не искам. Особено след всички тия ужасни неща, които ми наговори.
Автобусът спря и пътниците заслизаха.
— Карен, съжалявам…
— Много късно. Съвсем сериозно ти казвам. Между нас всичко с свършено.
Мик тръгна с нея до вратата, като трескаво се мъчеше да измисли нещо, преди тя да се е качила. Не успя. Карен бързо плати билета си — дори бе приготвила точни пари — и се качи на втория етаж. Ако автобусът беше на десет етажа, сигурно щеше да се качи чак на десетия. Да отиде ли да я изпрати все пак?
Настйчивостта може и да помогне в крайна сметка…
Шофьорът на автобуса разреши проблема — затвори вратите и потегли. Мик затърси с поглед Карен зад прозорците на горния етаж, но те не бяха мити от месеци и през наслоения по тях прах нищо не се виждаше. Нали Управлението на градския транспорт бе освободило половината персонал по поддържане на чистотата след последното намаляване на разходите за обществени нужди. Но дори и стъклата да бяха безупречно чисти, той пак нямаше да я види, защото бе седнала на последната седалка от другата страна, колкото може по-далеко от него.
Мик изпрати с очи автобуса и се върна да догледа мача. Влезе през турникета и успя да се добере до трибуната, като заобиколи зад козирката, прехвърли през никакви огради с шипове и през една висока стена с опъната над нея бодлива тел. Премина през тези препятствия, без да бърза и без да се оглежда дали някой ще го види, и точно защото му беше безразлично, нито полицията го залови, нито се удари.
Равнодушието му го защитаваше. „Юнайтед“ загуби мача. Мик и приятелите му застанаха до една бариера зад мрежата на вратата да погледат как отборите напускат терена. Бяха намалили светлината на прожекторите, по високоговорителите се носеше музика, за да се умиротворят привържениците на отбора-домакин. След като футболистите и служебните лица се скриха в тунела, Мик не се сдържа:
— Само това ми липсваше. Шон накъса програмата си на парченца и ги хвърли нагоре.
— А как ги бяха притиснали в първото полувреме. И какъв красив гол им вкараха в началото.
Мик се обърна с гръб към терена и загледа тълпата която бавно се изкачваше по стълбите към изходите.
— А аз дори не го видях.
Облегнаха се на бариерата да изчакат навалицата да оредее и да решат какво да правят. Вкъщи ли да си вървят или да подгонят сбирщината запалянковци от „Челси“? А какво да правят вечерта? Да излязат. Къде? Да пийнат нещо. А пари откъде? Загубата ги потискаше. Отне им един повод за празнично настроение и откри пустотата в живота им. До следващия мач на отбора на свой терен имаше две седмици. Цели две седмици в очакване на нещо вълнуващо. А дотогава ще се мотаят по улиците, ще се излежават до късно сутрин, ще зяпат конните състезания по телевизията, ще се разправят с родителите си, ще хвърлят стрелички по мишените в пивниците и ще висят над чаша бира…