Фил започна да рита подпорката на бариерата отначало леко, после с нарастващо озлобление — кухата тръба задрънча тревожно и хората се заобръщаха да видят какво става.
Пред стадиона Мик се спря, за да си купи хлебче с кренвирш и каза на другите, че ще ги настигне.
Разколеба се, като видя, че е същият павилион, от който Карен си бе купила закуската. Струваше му се неприлично след това, което се случи. Можеше да му донесе лош късмет. Но като поразмисли, реши, че едва ли е възможно да го сполетят по-големи неприятности от тези: Карен бе скъсала с него, „Юнайтед“ бе загубил мача, а той беше безработен. По дяволите всичко, гладен беше и нямаше откъде другаде да си вземе нещо за хапване освен от центъра на града. Все пак не посмяда предизвика съдбата докрай и вместо кетчуп, поиска горчица.
Не беше успял да отхапе, когато покрай него профуча орда младежи. Бягаха устремно, с всички сили и когато Мик забеляза цвета на шалчетата им, се обърна с гръб към тях, за да не видят неговото. Преминаха като хала с безразсъдни, озверели погледи, разблъскваха хората в паническото си бягство пред по-многобройната банда запалянковци на „Юнайтед“, която ги преследваше.
Дотърчаха „Червените“ и Мик се обърна тъй, че да се вижда шалчето му. Сега беше в безопасност. Преследвачите от „Юнайтед“, които бяха начело, настигнаха изостаналите от „Челси“ и на няколко места влязоха в схватка с тях в движение. Започнаха да ги блъскат и противниците им отвръщаха със същото.
Схватката остана без резултат, малко от ударите и ритниците попадаха на място, нападнатите се откъснаха напред — преследването продължаваше, докато някой паднее. Паднеше ли, ритниците наистина щяха да завалят и тежко му и горко. Щяха да го ритат навсякъде, а за довиждане можеше и да стъпчат свитото на кълбо тяло. Трябваше да се изправи. Останеше ли по-дълго на земята, щяха да го пребият. На всяка цена трябваше да стане, да се отбранява и да си пробие път до своите, иначе щеше да свърши в болница или още по-лошо — в полицията. Обикновено окървавеният младеж ставаше, ругаеше и размахваше ръце и крака. Обезумял, смазан от бой млад човек дереше гърло в смрачаваща се уличка в покрайнините на чужд град, на двеста мили от дома си.
След час всичко щеше да свърши. Младежът щеше да се качи на влака обратно за Лондон, да разказва гордо за сражението и да се перчи с раните си; а запалянковците от „Юнайтед“, наежени, опасни, щяха да бродят из центъра на града, за да спипат някой нещастник, случайно изпуснал влака.
Мик чу тропот на копита едва когато конят бе до него, обърна се, усети пръхтено в лицето си, тласък от силен хълбок и успя да се задържи прав само защото се подпря на някакъв фургон.
— Да ти…
Полицаят продължи в галоп — външен човек, чужд и за двете страни. Мик опипа рамото си. Ездачът го бе ударил с ботуша си, болеше го, той започна здраво да разтрива мястото. Побесня. Отначало имаше намерение да се прибере вкъщи, но сега вече искаше да се включи в събитията. Тъкмо тръгна по шосето, когато четирима младежи без никакъв знак, който да подскаже на кой отбор са привърженици, се нахвърлиха върху едно по-малко от тях момче, което вървеше само. Събориха го и вече щяха да си плюят на ръцете, но се зададе полицай с куче и те избягаха. Кучето беше немска овчарка, изръмжа, разлая се и щеше да се спусне към момчето, но полицаят го задържа с каишката, дръпна момчето и го изправи на крака.
— Хайде, тръгвай с мен.
Изви ръката му зад гърба, така че то трябваше да се повдигне на пръсти. Дърпайки се от кучето, момчето се опита да го погледне.
— Ама аз нищо не съм направил! Вървях си по улицата, а те налетяха върху мен. Нищо не съм направил! Честна дума!
— Тая песен я знам!
И двамата крещяха, за да надвикат лая на кучето.
— Но аз наистина нищо не съм направил! Не знам защо тъкмо мен са нарочили! Изобщо не ги познавам!
— Това ще се разбере по-късно! Хайде, тръгвай! Полицаят започна да блъска момчето по улицата, използувайки извитата зад гърба му ръка като кормило.
Мик изтича след тях. Заради кучето нарочно мина от другата страна на полицая, но щом приближи, то опъна каишката и се изправи на задните си крака, толкова напираше да го стигне.
— Той казва истината. Нищо не е направил. Само се защитаваше. Аз видях всичко.
Ако полицаят имаше трета ръка, Мик щеше да се намери в положението на момчето.
— Върви си по пътя.
— Но той нищо не е направил! Те се нахвърлиха върху него! Как трябваше да постъпи!
Полицаят спря и се обърна. И кучето, и задържаното момче трябваше да се обърнат заедно с него.
— Изчезвай, че и теб ще те прибера.