Появи се още един полицай и Мик се озърна, готов да побегне.
— Имаш ли нужда от помощ, Кен?
Кен изви ръката на момчето още по-нагоре.
— И един ни стига от тия копелета. Вторият полицай кимна към Мик.
— Ами тоя?
— Ако не се пръждоса, негов ред е.
Полицаят протегна ръка напред и кучето стигна на педя от Мик. Видяха се почернелите му кътни зъби, а от устата му вонеше като от клетка на лъв. Мик отскочи назад и хукна да бяга. От време на време се обръщаше да види дали не са решили да тръгнат след него и чак на половин миля от стадиона реши, че опасността е преминала и тръгна спокойно.
Вдигна ръка да избърше потта от челото си и забеляза закуската си. Съвсем я беше забравил. Невероятно! Може би най-после късметът му е проработил. Тогава забеляза, че кренвиршът е изчезнал! Разчупи хлебчето да види дали от стискането не е потънал по-дълбоко, но единственото, което напомняше за кренвирша, беше продълговатата вдлъбната форма в овлажненото тесто. Мик погледна надолу. Ако току-що е паднал, все още става за ядене. Нямаше го; той надроби хлебчето, хвърли трохите на гълъбите, които прочистваха двора на завода за отоплителни и вентилационни уреди, и продължи. Значи наистина бе предизвикал сьдбата. Трябваше да намери друг павилион за закуски. Може би все пак имаше бог.
Следващия вторник сутринта мисис Уолш чу, че капакът на пощенската кутия изтрака и остави чашата си. Но Мик я изпревари — изтича долу и веднага влезе в кухнята с две писма. Беше още по гащи, рошав, току-що станал от сън. Джули се изчерви, като го видя, и се наведе над чинията си с овесени ядки.
— Това да не ти е нудистки плаж.
Мик не й обърна внимание и остави първото писмо на масата.
— Това май е от Алън. — Започна да отваря другия плик. — „Ътли и Парсънс“. Най-после.
Седнали една срещу друга, мисис Уолш и Джули прекъснаха закуската си и не откъсваха поглед от него, докато четеше писмото.
По изражението му пролича, че новините са добри.
— Чудесно! — Какво пишат?
— В понеделник трябва да отида на събеседване. Прочете отново писмото и го подаде на майка си.
Толкова се развълнува от успеха си, че трябваше някак бурно да изрази чувствата си. Сграбчи Джули откъм гърба и я наведе заедно със стола й, уж да я събори. Тя разпери ръце, за да не падне, избухна в смях и се развика да я остави. Зарадвана от новината, тя не можеше да му се разсърди, но пък той се държеше с нея като с малко момиченце, а тя вече се смущаваше от докосването на голото му тяло. Мик нищо не забелязваше. Но мисис Уолш вдигна поглед от писмото, разбра какво става и веднага му каза да не я закача. Джули закуси, стана и облече униформата си. Мик веднага седна на стола и и приятна топлина се разля по голия гръб и краката му.
— Тръгвам, мамо, довиждане.
— Довиждане, мила. До довечера. Джули взе ученическата си чанта, мина покрай Мик, тупна го по гърба и изтича навън, преди той да успее да стане. Чуха стъпките й по пътечката и пътната врата се затръшна. Мисис Уолш отново взе писмото.
— Значи си се справил чудесно. Колко ли души са издържали изпита?
— Не знам. Началникът каза, че до събеседването ще бъдат допуснти пет-шест момчета.
— Баща ти ще се зарадва. Може би късметът ти е проработил най-после.
Мик взе писмото от нея, пак го прочете и не можа да сдържи усмивката си. Приличаше на дете, получило отдавна мечтана играчка, след като изобщо не се е надявало, че такова нещо може да се случи. Майка му побутна другото писмо към него.
— Да не го забравиш. Мик повъртя писмото на Алън, без да бърза толкова, прочете адреса още веднъж, разгледа печата и внимателно разлепи плика отзад. Мисис Уолш си наля още една чаша чай и остана да го гледа как се подхилва.
— Е, как е той?
— Добре. Ще си дойде в отпуск в края на седмицата — отговори той, без да вдига поглед.
— Чудесно. Ще можете пак да излезете заедно. Тя покри отново чайника с плетеното калъфче; подръпна го, оправи го, сякаш обличаше бебе.
— Още ли е в Шрусбъри?
— Да, пише, че са на учение. Било страшно студено.
Той остави писмото на масата и стана.
— Нима ли да закусиш? Искам да разчистя масата.
— След малко. Само да се облека.
Той излезе от кухнята и изтича горе, като си подсвиркваше. Мисис Уолш му сервира и опъна покривката. Прибра писмото от „Ътли и Парсънс“ в плика, посегна и взе писмото от Алън. Нямаше намерение да го чете, но като сгъваше листовете, някаква дума привлече погледа й. Не се сдържа и го изчете с любопитство от начало до край, ту прехапваше устни, ту ахкаше, развеселена от по-солените изрази.
Мик се отправи към задния вход. Отвори му мисис Райт. Зарадва му се и го покани. В кухнята беше тъмно, но от отворената врата към всекидневната идваше достъчно светлина, за да се ориентират. Мик можеше да намери пътя и със затворени очи — познаваше тази къща почти като собствения си дом.