Седнал на канапето, Алън гледаше телевизия. Братчето му Дарън и сестричката му Трейси бяха коленичили на килима пред телевизора, а баща му спеше по работен комбинезон в креслото в ъгъла на стаята. Алън погледна към вратата през рамо. Като видя Мик, се изправи и двамата се ухилиха стеснително от двете страни на канапето.
— Добре дошъл, как си?
— Страхотно, Мик. Страхотно.
Той носеше джинси и униформен пуловер с кръпки на раменете и лактите за подсилване. Мисис Райт заобиколи канапето и застана до сина си.
— Добре изглежда, нали, Мик?
Не бе изпитвала такава гордост от деня на раждането му. Мик приближи и попипа пуловера му.
— А къде са ти медалите? Алън погледна гърлите си и се разсмя.
— Оставих ги в казармата. Много ми тежат.
Мисис Рант поприглади насъбрания от Мик пуловер.
— На мен ми се струва, че е отслабнал. Ти как мислиш, Мик?
Съдейки по чинията със сладкиши на масата, тя усърдно му помагаше да навакса загубените килограми.
Мик потупа Алън по корема. Беше плосък, твърд и мускулите ясно се очертаваха.
— Защо, не ви ли хранят добре?
— Какво приказваш? Кльопачката е чудесна.
— По-хубава от училищния стол?
Точно в този момент Дарън превключи телевизора на друг канал. Трейси веднага се протегна да го върне на предишния, но по погрешка улучи копчето за звука и стаята гръмна от бурен смях. Той дойде като пресилено весела реакция на шегата на Мик.
Трейси намали звука, но много късно; мистър Райт се размърда и отвори очи.
— Какво, по дяволите, става тук? Мисис Райт плесна децата и им се скара да пазят тишина. Мистър Райт щеше да помърмори малко и пак да заспи, но като видя Мик, направи усилие да се събуди. Протегна се, прозя се, но толкова шумно, че децата оставиха телевизора и се обърнаха да видят какво му става.
— Е, Мик, как си?
— Долу-горе.
— Намери ли си вече работа?
— Още не. Но реших да стана началник. Страшно ме бива да слагам подписи на осигуровките за безработен.
— Лоша работа, а?
Той поклати глава и се присегна през облегалката на креслото да вземе вестника, който лежеше отворен на килима като съборена палатка. За мисис Райт разговорът на тема работа беше едно досадно прекъсване на започнатата възхвала на сина й. Тя махна една трохичка от пуловера му. Ако в стаята имаше постаменент, щеше да вдигне сина си върху него и да го изчетка отгоре додолу.
— Не е ли пораснал според теб, Мик? На мен ми се струва, че се е издължил.
Мик се забавляваше от притеснението на Алън при нейната суетня.
— Стига де, майко, лазиш ми по нервите.
Мистър Райт вдигна поглед от вестника.
— Влизането му в армията беше най-разумното решение. Не ще и дума.
Като потвърждение им показа заглавието на една статия във вестника. Машиностроително предприятие съкращаваше половината си работници. За Мик това не беше нищо ново. Досещаше се и за причините. Напоследък му оставаше много време за вестниците, а и баща му го бе научил да чете между редовете.
Сигурно пак хвърляха вината за бъдещите уволнения върху профсъюзите. Това беше нещо обикновено. Според вестниците за всички стопански несполуки в страната бяха виновни профсъюзите. Пишеха, че били прекалено лакоми (разбирай, че се мъчат да компенситрат поскъпването), прекалено твърди (разбирай — организирани), че непрекъснато стачкуват (разбирай — нямат друг избор) и че ги подстрекават комунистите (разбирай, че не се съгласяват с политиката на директорските съвети). Обвиняваха ги, че заради тях се назначават повече работници, отколкото трябва (разбирай, че следят да не се закриват работните места), че не изпълняват плановете (разбирай, че техниката в заводите е допотопна), че злоупотребяват с трудовото законодателство (разбирай, не искат да работят повече от осем часа на ден) и че претендират за допьлнителни възнаграждения (разбирай, основните им заплати са ниски). Всичко това намалявало печалбите, поради което не се насърчавали капиталовложенията и това водело до уволнения. За всичко бяха виновни профсъюзите…
— Докога си в отпуск, Алън?
— Трябва да се явя за развода в понеделник сутринта.
Това беше подходящ момент мисис Райт да се вмъкне разговора, тя вдигна куфара на Алън върху канапето и поднови възхвалата си.
— Откакто се е върнал, не можем да го познаем, толкова подреден е станал. Като че ли е друг човек.
Алън не издържа, хвърли един поглед на Мик и тръгна към вратата.
— Само да се преоблека и излизаме.