Тъкмо отвори вратата към антрето, когато Мик му подхвърли:
— Май на бръснаря не му остава много свободно време.
Алън поглади с ръка остриганата си глава.
— Не ме закачай на тази тема.
Той излезе, а мисис Райт веднага се зае да рови из куфара и да хвърля мръсни дрехи на канапето.
— Да взема да ги изпера, че да изсъхнат, докато стане време да тръгва.
Мик погледна чорапите, гащите и смачканите ризи и си представи как Алън се пере самичък. Все още майка му переше неговите дрехи. Той дори не знаеше как се пуска пералнята. Това беше поредното доказателство колко се различаваше сега животът им. Мисис Райт извади от куфара чекова книжка и му я показа.
— Виж, Мик, има си вече и банкова сметка. Всяка седмица спестявал по двайсет лири.
Тя отвори книжката и с благоговение запрелиства празните чекове. Разглеждаше ги един по един дълго, сякаш бяха снимки в албум.
— Да, нашият Алън наистина тръгна нагоре.
Затвора книжката и внимателно я прибра в куфара, като че ли можеше да я счупи.
— А като си помисля само, че го оставихме да учи още, когато не можа да си намери работа. Разсъди сам, досега да е вече ефрейтор.
Тя поклати глава от съжаление за пропиляното време, събра мръсните дрехи и ги отнесе в кухнята.
Алън слезе, облечен със същото сако и панталона които носеше при последната им вечер в „Адам и Ева“. Мик го беше виждал много пъти с този костюм, пък и не бе отсъствувал толкова дълго, че да се е променла модата, но сега тези дрехи не му отиваха. Дали заради късата му коса? Или наистина беше отслабнал? Каква го и да бе причината, дрехите му стояха като чужди. Само за няколко минути го бе видял с униформения пуловер, но реши, че му подхожда повече от сегашното облекло.
— Първите няколко седмици беше нещо страшно — начална подготовка. Мислех, че ще ме уморят.
Започваха вечерта в „Конят и жокеят“. Единствената кръчма в техния жилищен комплекс. Едно заведение. Една уличка с магазини. И толкова.
— В началото така се бях схванал, че сутрин не можех да ставам от леглото. Щях да пукна. Не беше останало местенце по мене да не ме боли, колко пъти ми идеше да си събера багажа, но добре че не го направих. После е чудесно да знаеш, че си се справил.
Той вдигна чашата и отпи голяма глътка бира, сякаш само от спомените се изморява и ожаднява. На Мик вече му бе трудно да пие наравно с него. Нямаше тренинг. Нямаше достатъчно пари, за да поддържа форма.
— Трябваше и аз да се запиша в армията. Писна ми да се мотая.
— Щеше да е чудесно. Можеше да получиш същото назначение. В полка има доста момчета от нашия град.
— Звучи страхотно.
В тона му се усещаше съжаление.
— Добре си прекарваме. Там се намират страхотни мацки. Ходех с една, която има кола. Излизахме да пийнем нещо, после отивахме някъде… Беше истинска нимфоманка — ненаситна.
С всяка минута Мик униваше все повече. Отпи от бирата си и се опита да се утеши. Но и не смееше да възлага твърде големи надежди на събеседването с „Ътли и Парсънс“ в понеделник. Да не предизвика съдбата.
— Тук няма много такива, мен питай.
Алън стана и пусна още една монета в музикалния автомат. Само той пускаше монети. Кръчмата оставаше полупразна, въпреки че беше петък вечер и по чистите пепелници и поставки за чаши по незаетите маси си личеше, че не е имало клиенти. Алън изобщо не седна, изчакваше Мик да си допие бирата. Върна се от бюфета с две пълни халби, кесийка фъстъци и пържени картофки.
— Я ми кажи кое е тогава това маце, с което ходиш?
— Какво маце?
Беше по-убедителен и от женомразец.
— Майка ми каза, че те е виждала с някакво момиче.
От престорено напрежение да си спомни коя ли може да е била лицето му заприлича на маска.
— А, оная ли? Отдавна я зарязах.
— Коя беше? Познавам ли я?
— Не. Срещнахме се само няколко пъти. Оттогава съм ходил с куп други мацки.
Алън кимна одобрително и отпи от бирата си.
— Точно така. Това е и моята тактика — чукаш и забравяш. — Той запали цигара и започна да потропва по масата с една картонена поставка за чаши в такт с музиката. — Но в Ирландия ще бъде по-друго. Заминаваме за опасен район, в Белфаст, и ще ни пускат в града само по време на дежурство. Тъй че сега, докато имам възможност, ще гледам да си поживея.
— Значи няма да можете да излизате вечер?
— Какво ти излизане! Там е католически район — опасно е. Казват, че и там имало фантастични мацки. Само че човек не може да разбере симпатизират ли на ИРА или не, в това е бедата. Не може да им се вярва. Лягаш с някоя и после те намират с нож в гърба.
Но дори потискащата възможност за такъв нелеп край не успя да притъпи възторга на Мик от живота в армията.