Мик успя да удари противника си по носа. Изхрущя кост. Счупи се леко, като шийни прешлени на заек. Момчето инстинктивно вдигна ръце към нараненото място, между пръстите му потече кръв и се стече по ръкавите. Мик го удари отстрани по главата, после го ритна силно в пищяла и то падна. Сви се на кълбо на земята, скри лице и се разплака. На Мик му се дощя да удари още веднъж заради тази проява на малодушие, но се почувствува на края на силите си, седна върху една кофа за боклук и остави момчето да закуцука и да се отдалечи. Алън бе съборил Кев сред някакви кашони в другия край на двора. Мик не виждаше какво става, но Кев викаше и го молеше да спре! Стига! Алън спря едва когато Кев притихна, после дойде при Мик и седна на другата кофа.
— За урок ще им е.
Седяха, навели глави, дишаха тежко и от умора на можеха да говорят. Още си почиваха, когато Кев изведнъж се изправи на крака и изтича покрай тях с учудваща бързина за човек, който допреди малко е изглеждал близо до смъртта. Мик и Алън се изсмяха, въпреки че от това почувствуваха болки навсякъде по телата си. Мик прегърна Алън през раменете и се облегна на него.
— Господи, труп съм.
Алън извади една жълто-кафява носна кърпичка и започна да бърше лицето си.
— А сега какво ще правим?
Мик изправи гръб и го изгледа, за да разбере дали говори сериозно. Това не беше много лесно — лицето му бе изпоцапано с кръв и мръсотия, които успешно скриваха изражението му. Като че нарочно се бе маскирал за нощно учение на полигона в Солсбъри Плейн.
— Моля? Не ти ли е достатъчно за тази вечер?
— Достатъчно! Това беше само загрявка.
Мик стана и облегна длан на стената, за да се задържи на крака.
— Ти прави каквото щеш, но аз съм решил за себе си. Отивам вкъщи и си лягам.
— Ами оная мацка, която си беше харесал? Нали уж щеше да я сваляш?
Мик се погледна. Ризата му бе изцапана с кръв отпред, почти без копчета. Панталоните му бяха скъсани на коленете и бе изгубил едната си обувка. Дори чорапът му се бе изхлузил при сбиването. И само като вдигна очи към Алън, ясно си представи как изглежда и неговото лице.
— Сигурно ще й бъде много приятно да и се покажа сега. Щом ме види на входа, веднага ще се прехласне по мен.
Мисълта да се върнат в заведението и да свалят момичета в този си вид ги развесели. Мик обу чорапа и обувката си и двамата бавно излязоха от двора прегърнати. Преструваха се, че умората ги кара да се облягат един на друг. Но това не бе всичко, така се потвърждаваше приятелството им, имаха физическа възможност да споделят победата си.
Мик седеше на табуретка пред камината с хавлиена кърпа на раменете и огледалце в ръката и неспокойно следеше как майка му го подстригва. Раните от сбиването още не бяха заздравели по лицето му, а натъртеното място под окото му бе станало наситено синьо-зелено.
Колкото повече се скъсяваше косата му, толкова по-зле изглеждаше насиненото му лице, видът му ставаше все по-свиреп, като на типовете от полицейските снимки. Той спусна клепачи заради косата, която падаше в скута му. Все едно че седеше зад водопад.
— Ей, по-внимателно! Няма да ставам монах.
— По-скоро приличаш на кандидат за отбора по бокс. Чудя се как ли ще реагират, като те видят на какво приличаш в лицето.
Тя ядно кълцаше зад ушите му. Мик не помръдна и не проговори, преди ножиците да се преместят на по-безопасно място. С рани и насинено око можеше да се яви пред комисията, но едно превързано ухо щеше да изглежда съвсем нелепо.
— Ще им обясня, че е станало, като сме играли футбол. Аз съм се навел ниско, за да поема топката с глава и някой ме е ударил в лицето с крак.
— Да се надяваме, че това няма да ти навреди.
— Откъде накъде? Ей, по-кротко де!
Той забеляза в огледалото как в косата му се появи дупка. Май кожата се виждаше отдолу. Опита се да я прикрие с по-дълги кичури коса, но майка му го дръпна за ръката и грубо изви главата му напред.
— Ще стоиш ли мирно?
— А нищо чудно и да ми помогне.
Той започна да върти огледалото и да обръща лице, за да разгледа най-лошите си рани.
— Може пък да помислят, че съм смел. Че съм с характер. В училище непрекъснато ни пееха, че трябва да имаме характер.
— По-скоро ще те вземат за хулиган.
— А ако продължаваш да режеш, ще помислят, че съм избягал от затвора.
— Я слушай, престани да хленчиш. Нали трябва да имаш приличен вид. Няма да отидеш на събеседването с коса до раменете.
— Глупаво е. Като че способностите на човек зависят от дължината на косата му.
— Може и да е глупаво. Но трябва да направиш всичко, което е по силите ти, нали? Няма смисъл да проиграваш шанса си още в началото.