Мик приближи до прозорчето на Информацията и натисна звънеца. След малко му се стори, че зад матовото стъкло изгрява слънце. Прозорчето се отвори и слънцето се оказа оранжевата рокля на млада секретарка.
— Да, моля?
— Аз съм за събеседването за стажант-монтьорското място.
— Името ви?
— Майкъл Уолш.
Тя намери името му в някакъв списък и го отбеляза.
Мик се надвеси напред и се опита да види колко имена има на листа, но от другата страна на прозорчето первазът го закриваше. Зад секретарката работеше машинописка. Встрани от машината й лежеше отворено списание, а до него — нагризана ябълка. Вътрешността на ябълката беше в същия цвят като блузата на машинописката.
Секретарката протегна ръка през прозорчето и посочи:
— По коридора, третата врата отдясно. Чакайте там. — Преди Мик да тръгне, добави: — Къде сте се подредили така?
Другото момиче, което не можеше да види лицето му, веднага спря да пише и се надигна да погледне. Мик мислеше само за събеседването и не се сети веднага за какво става дума. После си спомни и инстинктивно вдигна ръка към лицето си. На толкова места имаше белези, че пръстите му не знаеха къде по-напред да спрат.
— А, това ли? Играх футбол.
— Да не би някой да е взел по погрешка главата ви за футболна топка?
Тя затвори прозорчето и двете се закискаха, без да ги с грижа, че Мик чува.
— Глупави патки — измърмори той, като зави по коридора и едва не се блъсна в един мъж, който идваше отсреща. Човекът щеше да изпусне документите, коите носеше, и отвори уста да му каже нещо. Но като забеляза на какво прилича лицето му, само се извини и побърза да се отдалечи.
На третата врата вдясно нямаше нито табелка, нито номер. Мик се дръпна назад към средата на коридора и преброи вратите. Да, тази беше. Почука два пъти. Отговор не последва. Огледа коридора, но нямаше никой и той отвори леко вратата и надзърна вътре. Срещна погледа на някакъв младеж, седнал в един фотьойл.
— Тук ли приемат за събеседването за стажант-монтьорското място? — попита Мик.
— Така мисля. От осем и половина съм тук — отвърна младежът.
Мик влезе и седна срещу него. Четирите фотьойла и ниската масичка бяха същите, каквито имаше във фоайето. Върху масичката бяха поставили подбрани специализирани списания, включително и няколко брой от собственото издание на „Ътли и Парсънс“. Мик опита да прочете една статия, но бе толкова възбуден, че едва възприемаше надписите под снимките, да не говорим за дребния шрифт. Остави списанието и погледна към младежа.
— Колко души са минали?
— Не знам. Сега вътре има един. Но други не съм виждал.
Облечен бе в тъмносив костюм като този на баща му. Но поне му беше по мярка. Той направи знак с глава към един шлифер, преметнат грижливо през облегалната на един фотьойл.
— Този, който влезе преди малко, има страшно висока диплома.
— По дяволите! Да не би мястото да е за неврохирург?
Двамата замълчаха и се замислиха за собствените си дипломи и за шансовете си за успех. Неоновите лампи на тавана жужаха и ярката им светлина се отразяваше в новите обувки на младежа. Вглеждайки се в Мик, той полюбопитствува:
— Да не сте се били с някого?
Мик отново докосна лицето си.
— Не, играх футбол. Крайният защитник ме ритна в лицето.
— В кой отбор играете?
Мик не успя да измисли отбора, защото при тях в чакалнята излезе третият кандидат. На зачервеното му лице бе застинала нервна усмивка. Прекоси стаята и започна да си облича шлифера, сякаш без да ги забелязва. Мик и другият младеж го гледаха напрегнато.
Той закопча колана си и тогава Мик се обади:
— Как мина?
— Не знам, може ли човек да прецени?
— Какви въпроси задаваха?
— Различни… — Стоеше с наведена глава и май не му се говореше. Но щом вдигна поглед и видя прикованите в него очи, все пак продължи. — … Ами защо съм искал да работя тук. Кои са били любимите ми предмети в училище. Имал ли съм неприятности…
Този път Мик вдигна и двете си ръце към лицето, сякаш се опитваше да го скрие, а не да докосне раните.