— По дяволите! Оставаше да ни подложат и на проверка с детектор за лъжа.
— Детектор за лъжа ли?
Другите го зяпнаха. Да не би пък да знаеше нещо, за което те дори не са чували? Младежът, който чакаше да влезе, изглежда, не се развълнува особено, но този, който току-що бе излязъл, стана още по-неспокоен — чудеше се дали не е отпаднал, преди да е стигнал до този кръг.
В стаята влезе една секретарка. Младежът с шлифера и се усмихна. Откакто бе дошъл в „Ътли и Парсънс“, се усмихваше на всички служители. Усмихна се дори на пощенския раздавач, който донесе някаква допълнителна пратка. Секретарката не му обърна внимание и погледна в бележника си.
— Майкъл Уолш?
Мик изправи гръб, макар че седеше. Приличаше на ученик, когото са повикали за нещо по време на час.
— Да.
— Елате с мен, моля.
Мик тръгна, а тя заоглежда лицето му с възбуден интерсе и той подготви отговора си. Но щом дойде до нея, тя се обърна безмълвно, излезе от чакалнята, а той трябваше да я последва.
По коридора вървяха един до друг, секретарката притискаше бележника до гърдите си. Мик кривеше очи за да види колко имена има в списъка. Горните две копчета на блузата й бяха разкопчани, тя проследи погледа му и си помисли, че той наднича за друго.
— Достатъчно ли видя?
Тя притисна бележника си още по-силно, а Мик реши че е отгатнала намеренията му и се изчерви. Но защо пък любопитството му да предизвиква чак такава секретност и такъв жлъчен поглед.
— Исках само да видя колко са.
Тя се поколеба дали да го удари с бележника, или да се изсмее. Ако винаги разговаря така с хората, нищо чудно, че лицето му е в такова състояние.
— Нахалник. Колко мислиш, че са?
— Не знам. Сигурно пет или шест.
Отговорът му беше толкова глупав, че тя дори не се обиди. Тоя явно не беше с всичкия си. На всичкото отгоре приказваше съвсем сериозно. По-добре да не му говори, така в мълчание стигнаха до кабинета на началника на Учебния център. Значи беше вярно това което пишеха за все по-ниските изисквания в училищата. Ако този тук беше сред най-добрите от кандидатите, какви ли бяха другите?
Тя почука на вратата и го въведе в кабинета. Усмивката, с която го представи на комисията от трима души, трябваше да ги предупреди с какъв чудак ще си имат работа. Все още усмихната, тя безшумно затвори вратата след себе си.
— Влез и седни, Майкъл.
Мик го позна. Това беше мистър Кросланд — началникът на Учебния център, който проведе писмения изпит. Другите двама не бе виждал. Кросланд ги представи. Единият, облечен в сако и карирани панталони, бе мистър Харви — началникът на отдел „Кадри“; другият, в тъмносин костюм, бе мистър Уилсън — главният инструктор в Учебния център. Те се понадигнаха, но не станаха, и се ръкуваха с Мик над ниската масичка. Кабинетът бе обзаведен, както фоайето и чакалнята. Мик седна на свободния фотьойл, имаше чувството, че са се събрали да играят карти.
Преди да започнат, телефонът върху бюрото в другия край на кабинета иззвъня и Кросланд отиде да се обади. В това време другите запреглеждаха документите, представени от Мик: дипломата от последната година, бележките от изпитите, характеристиката му от директора и оценките от сегашния конкурсен изпит. Но така, както непрекъснато поглеждаха към лицето му, беше ясно какво всъщност ги интересува.
Кросланд се върна на мястото си и предложи на Мик цигара от една метална кутия, изработена от стажант в Учебния център. Мик поклати глава.
— Благодаря. Не пуша.
— Нямаш лоши навици, а, Майкъл?
— Не е заради това. Просто не мога да си го позволя.
Уилсън и Харви не отказаха, Кросланд също си взе и остави кутията на масата. Поднесе им огънче със запалката си, след което тримата се отпуснаха на столовете си, готови да започнат. Мик седеше с изправен гръб.
— Сякаш си бил на война — подхвана Уилсън.
Мик беше подготвен. Не помръдна ръце от скута си, а им се усмихна. Другите отвърнаха на усмивката му, но преди да успее да им отговори, Харви подметна:
— Но те не са видели другия, нали, Майкъл?
Той смигна на Мик и ако беше до него, май щеше да го смушка с лакът. Всички се разсмяха като равни, по мъжки, сега вече Мик се облегна назад и кръстоса крака.
— Не знам, не съм го виждал. Сигурно още не е излязъл от болницата.
Ухили се, но този път на тях, изглежда, не им стана забавно. Началникът на Учебния център рязко изтръска пепелта от цигарата си в пепелника, а Мик забеляза как си разменят погледи, бързо изправи гръб и прибра прилично крака.
Мик се занимаваше с мотоциклета си в гаража. Отвинтваще контрагайките от главата на цилиндъра, за да го свали и почисти. Транзисторът му свиреше, но по-тихо от обикновено, защото Мик се ослушваше за раздавача. Наближаваше дванайсет часът, а него още го нямаше. Ако е нямало нищо за тях, той ги беше отминал. Но сортировачите имаха протестна акция и не работеха извънредно, затова пощата беше толкова нередовна, че все още можеше да се надява. Един ден им донесоха писмо чак привечер, преди мисис Уолш да тръгне за работа. Тя чу, че капакът на пощенската кутия изтрака и си помисли, че раздавачът е донесъл вечерния вестник. Вместо него намери писмо от дъщеря си Линда в Бърмингам. Зарадва се и го взе със себе си на работа, за да го прочете през почивката. През първата половина на смяната с нетърпение очакваше да научи новините, а през втората си мислеше за всичко, което Линда й бе писала за бебето. Хубаво беше да си мисли за нещо приятно, докато стои до конвейерната лента и отделя кривите бонбони — така времето минаваше по-бързо.