Мик изстъргваше нагара от главата на цилиндъра с една счупена ножовка, когато чу, че се отваря пътната врата. Той остави главата и ножовката върху седалката на мотоциклета и бързо излезе да види кой е дошъл. Раздавачът вървеше по пътечката и ровеше из купчина писма. Мик изтича да го пресрещне и раз-давачът му подаде най-горното писмо. По големината и цвета на плика личеше откъде е изпратено. Раздавачът го гледате как чете адреса, обръща плика и се кани да го отвори.
— Нямаш търпение, а? От някоя приятелка ли е? Или ти изпращат фиш от футболния тотализатор?
— Защо не?
Мик се обърна и вървейки към къщи, скъса плика, а раздавачът натисна надолу мрежата, която служеше за ограда, прекрачи я и влезе в съседния двор. Мик отвори писмото и спря, за да го прочете точно когато майка му излизаше от къщи. Беше облякла шлифера си, празна пазарска чанта беше преметната през ръката й. Мик не я забеляза.
— Раздавачът ли беше? Той дори не я чу.
— За работата ли е?
Тя напрегнато се взираше в изражението на лицето му и бавно закопчаваше шлифера си. Тялото и бе застинало тъй неподвижно, че пръстите и сякаш нямаха нищо общо с него.
— По дяволите!
Мик продължаваше да гледа втренчено писмото, сякаш с усилие на волята си можеше да промени съдържанието му.
— Какво пишат?
Той не й отвърна. Дотолкова бе изтръпнал от разочарованието, че когато мисис Уолш взе писмото, ръката му остана пред гърдите в същото положение. Ето какво пишеха:
Драги мистър Уолш,
По повод молбата Ви и наскоро проведеното събеседване във връзка с назначаването Ви на работа в нашата компания като стажант при съответното обучение, след задълбочено обсъждане Ви съобщавам, че не можем да приемем кандидатурата Ви.
Съжалявам, че трябва да Ви разочаровам, но все пак искам да използувам възможността и да Ви благодаря за проявения интерес към компанията ни и за положените усилия, като Ви пожелавам много успехи в бъдещата Ви работа.
Искрено Ваш,
— Жалко. — Тя отново го прочете. — Е, поне са ти изпратили любезен отговор. Някои фирми и това не правят.
Мик стоеше като закован. Изобщо не бе забелязал, че майка му е излязла от къщи.
— Не се отчайвай толкова, помисли още колко други не са успели. И на тях не им е по-леко.
— Ама че утеха.
— Не се тревожи, мойто момче. Все ще се появи нещо друго, ще намериш нещо.
— Да, но кога?
Тя не можеше да му отговори. Нито знаеше какво да му каже. Само му върна писмото.
— Отивам да пазарувам. Какво искаш за вечеря?
— Нищо. Не съм гладен.
Мик се обърна, отиде в гаража и безшумно затвори вратата след себе си. Мисис Уолш го гледаше и се чудеше дали да отиде при него, едва сега чу, че вътре транзисторът свири. Но какво можеше да направи? Обърна се и тръгна по пътечката. Щом излезе от заслона на къщата, я посрещна остър вятър, който я накара да извърне глава и да вдигне яката на шлифера си. Но той беше добре дошъл. Сега поне имаше извинение, ако някой я попита защо има сълзи в очите й.
Мик застана в средата на гаража, вторачен в мотоциклета си. Човек би казал, че се чуди какво още да направи, но той всъщност гледаше, без да го вижда, мотоциклетът беше просто една точка, върху която спря погледа си, докато мислеше за съвсем друго. Вдигна ръка да избърше бузата си и писмото се изпречи пред очите му, смачка го и с все сила го запрати към прозореца. Стъклото бе вече попукано и ако писмото беше малко по-дебело, направо щеше да го дочупи. То падна на пейката, после на пода и още преди да спре да се търкаля, Мик се спусна и го ритна.
С това започна. Взе да рита всичко, което се изпречни пред погледа му: инструментите, частите от мотора, кухненския стол и гумените ботуши до вратата. Разхвърля ги, после опря крак в резервоара на мотора и го преобърна с ожесточение. Трясъкът и видът на бавно въртящите се колела окончателно го вбесиха и той се втурна към тезгяха — със замах помете всичко на земята: чукове, длета, кутии с гвоздеи и гайки; дори транзистора, който замлъкна, щом падна на пода, но след малко изпращя и отново просвири, макар и по-тихо и някак фалшиво. Дойде редът на лавицата над тезгяха.