— Добре де, откъде?
— От клуб „Лангли“. Ще се вмъкнем…
— А, оттам ли! — прекъсна го Шон с такова презрение, от което стана ясно, че този план му е известен.
— Ти си затваряй човката! Не всички са такива бъзльовци като теб!
Фил пребледня и тъй силно удари по масата, че една от картите му се обърна. Беше двойка пика. Това го вбеси още повече, Шон пък бутна стола си назад, готов да скочи и да се защитава. Мик побърза да запита:
— Защо от „Лангли“?
Въпросът му подействува — Фил впи предупреждаващ поглед в Шон, сетне вдигна другите си две карти. Усмивката му озадачи останалите. Очакваха да си поиска поне една карта заради двойката пика, но той бе решил да я задържи, следователно имаше добра ръка. Или блъфираше.
— Оная вечер отидохме със Стийв да пийнем нещо и открихме, че вратата на аварийния изход не се затваря добре. Боричкахме се и Стийв се блъсна в нея.
Като чу, че споменават името му, Стийв вдигна поглед. Тъкмо се бе отнесъл…
— Какво?
— Разказвах на Мик как ходихме в клуб „Лангли“ и оная врата се отвори изведнъж.
— За малко да си счупя врата, а той стои и се разчеква от смях. — Стийв отново се върна към списанието, към по-приятна компания.
— Може да се отвори отвън и да влезеш направо. Проста работа.
— Господи, това пък вече… — подсвирна тихичко Стийв с многозначителен жест.
Кризисният момент бе преминал и Шон отново придърпа стола си към масата.
— Слушай го тоя. Станал е същински сексманиак.
Вторачен над поредната си слаба ръка, Анди отбеляза:
— Сигурно това е по-интересно, отколкото да праскаме карти по цял ден.
Плочата свърши и внезапната тишина накара кучето да вдигне глава от килимчето. Фил хвърли едно пени, за да влезе в играта.
— Анди, обърни плочата.
— Пак ли? Писна ми вече да я слушам.
— Защо не донесеш някоя от твоите?
— Защото нищо не ми остана. Майка ми ме накара да ги продам всичките, нали знаеш?
— Тогава да мълчиш.
Заиграха нацупени. В крайна сметка Фил спечели три пенса с чифт двойки. Мик прибра останалите си монети и стана.
— Тръгвам си.
Предчувствувайки, че ей-сега късметът му ще проработи, Фил с безкрайно учудване гледаше как изчезват от масата парите пред Мик.
— Защо? Имаш още пари.
— Трябва да си вървя вкъщи да видя татко. Каза, че в неговия завод може да изскочи някоя работа.
— Надявай се, сигурно да събаряш сградите на цеховете, които се закриват.
От жестокия коментар на Фил Мик изпадна в още по мрачно настроение, той се спря и през масата вторачи невиждаш поглед в кучето, свито на кълбо пред камината. Огънят бе почти загаснал и в стаята бе студено, но Мик бе твърде разтревожен, за да забелязва такива неща. Какво щеше да прави сега? Какво можеше да направи…?
Мик излезе, а Шон взе картите от масата и ги събра накуп.
Тук сме си също като в Лас Вегас, нали?
На другия ден Мик отиде в града и пак се отби в центъра за работа. Както обикновено, всички столове в чакалнята бяха заети и той трябваше да стои прав в дъното, в навалицата.
След половин час отиде до масите с рекламни материали да види дали има нещо ново. Едно момче четеше стар брой „Нови възможности за младежта“, друго разглеждаше брошурите, с които представяха различни професии (и за които никога нямаше вакантни места). След като се увери, че никой от служителите не го гледа, момчето взе брошурата със заглавие АКО СТАНА ВОДОПРОВОДЧИК, задраска името на професията и написа под него ЛАЙНО. Приятелят му го увери, че вече е станал и те дружески се сборичкаха, но блъснаха една девойка и приятелят й им каза да се махат.
Мик не се зачете нито във вестника, нито в брошурите, нито в таблата по стените, илюстриращи йерархията в професионалното израстване. Изчел ги бе всичките, при това не веднъж. Дори знаеше някои наизуст. Мик чакаше, а опашката не намаляваше. Част от служителите бяха съкратени, след като намалиха средствата за обществени нужди, а останалите просто не смогваха да се справят с непрекъснато увеличаващия се брой безработни. Когато най-после мисис Рийд го извика в канцеларията си, чакалнята бе тъй претъпкана, че на регистратурата престанаха да приемат повече и на всички новодошли раздадоха часове за следващия ден.
— Седни, Майкъл.
Мик се тръшна, скръсти ръце и протегна крака напред.
— Значи още не си се уредил?
— Ако се бях уредил, нямаше да съм тук, нали?
Тя му прости грубостта, защото го разбираше. Знаеше как се променят хората след месеци безплодно търсене на работа. Всеки ден наблюдаваше тази промяна: първоначалният оптимизъм преминаваше в разочарование, после в песимизъм и накрая се превръщаше в апатия.