— Трябва да продължиш да търсиш. Не бива да се предаваш.
Когато възприемаше този сърдечен тон, тя винаги го придружаваше с окуражителна усмивка (поне така я определяше самата тя). Този път усмивката не подействува. След известно време всичките номера от репертоара и преставаха да действуват.
— Лесно ви е на вас да приказвате, ама не сте на моето място. Човек не може да продължава така вечно.
„Разбирам. Разбирам!“ — й се приска да му изкрещи.
Но се овладя и заразглежда регистрационната му карта на бюрото си.
— Страхувам се, че отдавна не е имало нищо като за теб. Истината е… — тя запъна, сякаш не смееше да му каже, — … че не получаваме почти никакви съобщения за нови вакантни места.
Взе купчинката картони, на които бяха регистрирани свободните места в града. На дебелина изглеждаше като малка част от пълна колода карти за игра.
— Тук има едно място за мияч на коли в „Коли под наем“.
Без да чака отговор, тя бързо премина на следващия картон, сякаш се страхуваше, че предложенното може да го обиди.
— Колко?
Тя отново измъкна картона.
— Трийсет и пет лири на седмица. От осем до пет. Шестдневна работна седмица.
— Това да си го бачкат те. Робски труд.
— Можеш да започнеш, докато намериш нещо по добро. Поне няма да си безработен.
Тя му отправи закачлива усмивка, зад която прикриваше факта, че предлага последната възможност. И това не подействува.
— Това го знам. Ами ако се появи нещо свястно междувремеино? Няма и да ме погледнат, ако стана прост работник.
Тя не направи опит да спори с него, защото знаеше че е прав. Остави картоните. Нямаше какво друго да му предложи, нямаше и какво друго да каже. Мик се втренчи в обувките си и бавно поклати глава.
— Не мога да го разбера.
— Какво не можеш да разбереш?
— Цялата тая история с безработицата.
— Просто в момента положението е по-сложно, това е. Той я изгледа раздразнено и изправи гръб.
— Аз това го знам, но защо? Защо няма работни места?
Той не откъсваше очи от нея в очакване на отговор.
— Ами икономическото положение…
Мик изпъшка и затвори очи с чувство на безсилие. Само това не! Всички говореха едно и също: по теле-визията, във вестниците, по радиото… Винаги сипеха думи или за икономическото положение, или за световната криза, но никога не обясняваха какво точно означава това.
— Глупости! — отсече той така разпалено, че мисис Рийд го изгледа разтревожена с надеждата да не започне да си го изкарва на нея. И това се случваше. — Има толкова работа, която трябва да се свърши.
Вземете нашия квартал. Близо до нас има едно запустяло място, събориха няколко стари къщи и така си остана. Татко казва, че нямало пари за строеж на нови сгради, защото отпускали по-малко средства. Идиотщина! А всички пари, които изплащат като помощ на безработните? А програмите за професионално обучение? Защо не ги дават за заплати, за истинска работа?
Като си помисля от колко работници ще има нужда, ако най-после започнат строежа само на нашата улица. Нелогично е, нали? От една страна, километрична опашка от хора без работа, от друга — километричен списък от чакащи за жилища.
Лицето му бе пламнало от възмущение и той стрелкаше с гневен поглед мисис Рийд, сякаш тя бе виновна.
— Слушай, Майкъл, ние правим всичко, което е по силите ни, повярвай ми. Мик се облегна и извърна поглед — вече бе излял енергията си.
— Знам. Само че трудно се издържа.
Седеше, гледаше право пред себе си и мълчеше. И въпреки че чакалнята бе пълна и мисис Рийд трябваше да говори с още много хора, тя го остави да поседи и да помълчи, докато сам реши да си тръгне.
Фил стоеше във входа на пералнята на самообслужване и чакаше Мик. На улицата нямаше жива душа и повечето къщи отсреща бяха тъмни. Той вдигна поглед към небето. Нямаше луна, не се виждаха и никакви звезди. Почувствува капчици дъжд по лицето си, от студения вятър го побиха тръпки и той закопча горното копче на ризата си. Да, нощта бе напълно подходяща.
Зададе се кола и Фил отстъпи към сянката, да не би да е полицейска. Оказа се, че наистина е полиция; но не го видяха, надяваше се да не видят и Мик, иначе можеха да го нарочат само защото не си стои вкъщи по това време.
Той вдигна ципа на анорака си догоре и заподскача, за да се сгрее. Къде, по дяволите, се бавеше Мик? Вдигна ръка над очите си и надникна през стъклената врата на пералнята. Всички автомати бяха изключени и събрани по средата на помещението в очакване да ги изнесат. Тъмните им квадратни следи по стената приличаха на редица надгробни камъни на фона на ясно небе.
Фил се обърна и видя Мик да пресича улицата. Излезе от сянката на входа и прекоси тротоара.