Забелязаха металната решетка от тезгяха до тавана по цялата му дължина едва когато приближиха. Фил намери ключалката и се опита да я отвори с отвертката, а Мик му светеше с фенерчето. Ключалката се оказа здрава, затова понатиснаха леко решетката (не посмяха да я изпробват докрай, за да не вдигат много шум), отказаха се от това и тръгнаха към билярдната зала. Мик подхвърли:
— Трябваше да си носим връзка с ключове.
— Да беше помолил управителя да ти даде неговите за малко. — Лъчът от фенерчето на Фил обиколи помещението и се насочи над билярдните маси към бюфета в ъгъла. — Какво ще кажеш за една игричка?
— С фосфоресциращи топки ли?
В тъмното и тишината и с покритите маси залата приличаше на опустял хотел след сезона.
Пред този бюфет нямаше решетка. Фил вдигна подвижната дъска открая и двамата минаха зад тезгяха. Той започна да проверява какво има в долните шкафове, а Мик се опита да отвори чекмеджето на касата. Не можа да провре пръстите си в пролуките, затова взе да натиска бутоните напосоки. Изведнъж чекмеджето изскочи и той рипна назад, сякаш някой го бе ударил. Хукна да бяга, а с него и Фил, който и без това беше приклекнал като за старт. Едновременно стигнаха от бюфета до стената отсреща и останаха един до друг — струваше им се, че от тупкането на сърцата си не могат да чуят нищо друго.
Не се случи нищо, Фил избута Мик, върна се зад бюфета и продължи да тършува.
— Ама че шум вдигна. Май искаше да разтръбиш из целия квартал, че сме влезли.
— Без да искам. Откъде да знам как се отваря. — Той погледна в чекмеджето на касата, плъзна ръка по дъното му. — Няма нищо.
Фил отвори друг шкаф и вдигна поглед към него.
— Ти какво очакваше, да намериш хилядарка в употребявани банкноти? Парите са в сейфа на управителя.
— Тогава как ще ги вземем? Сейф не можем да отворим.
— Ти си бил много зелен бе, това е съвсем ясно. Не ни и трябва да отваряме сейф. Ела да ми помогнеш.
Той взе един картон цигари от шкафа и го остави върху тезгяха. После извади от вътрешния джоб на анорака си голяма найлонова торба и започна да я пълни, а Мик я държеше отворена. Фил пъхна последния картон и каза:
— Все ще изкараме някоя и друга лира от тях.
— Аха, хайде сега да се махаме.
Изправиха се и Мик излезе пред бюфета. Фил метна торбата на тезгяха и застана ухилен зад крановете за наливна бира.
— Пийва ли ти се?
Мик се обърна. Стигнал бе вече до средата на залата.
— Моля!
— Защо пък да не си пийнем, тъй и тъй сме дошли тук. Ама че жажда ме гони след тая работа.
Мик продължи по пътя си. То бива човек да ожаднее, но чак пък толкова.
— Хайде бе, ти съвсем си откачил, давай да изчезваме.
Фил откри откъде се включват помпите за бирата и натисна бутона.
— Няма страшно. Какво ще пиеш?
Той взе две чаши от рафта и ги обърна. Мик искаше само да се махне оттук колкото е възможно по-бързо, пък знаеше, че ако си тръгне сам и без цигарите, рискува не само да изгуби правото си върху половината печалба, но и да се изложи. Нямаше друг избор. Върна се на бюфета.
— Добре тогава, налей една халба.
Фил източи две халби тъмно пиво. Бръмченето на помпата от мазата достигна до тях като шум от зъболекарска бормашина. Мик избърса потта от челото си, без да сваля чорапа от ръката си, и отпи една глътка.
— По дяволите, що за бира е това?
Фил опита, за да види какво не й харесва Мик на бирата.
— Пий бе, човек. Нали не си давал пари? Какво повече искаш?
Стояха в тъмнината и пиеха, а торбата с цигари лежеше на тезгяха помежду им. Всеки път, когато вдигаше халбата, Мик сдържаше дъха си, за да не се добави и вонята от чорапа.
В събота Мик и Фил вървяха по Краун Стрийт с по една издута найлонова торба в ръка. По тротоарите имаше много хора и трябваше да внимават някой да не ги блъсне и да не се разместят вестниците, с които бяха покрити цигарите. Помъкнали торбите, те приличаха на грижовни синове, дошли от село в града да напазаруват за идната седмица.
Мик прехвърли торбата в другата си ръка и сви пръстите на освободената няколко пъти, за да възстанови кръвообръщението.
— Дали ще бъде там?
— В събота следобед? Ако го няма или с умрял, или пак са го прибрали в пандиза.
— Ще те познае ли?
— Разбира се. Нали той ни намери билети за финалите, на мен и на татко.
Прозорецът на бюрото за залагания бе украсен с два плаката на легендарни състезателни коне, между които се виждаше карикатура на известен жокей. Главата и тялото на жокея бяха съвсем непропорционални и той изглеждаше комично уродлив. Фил бутна вратата и двамата влязоха. Вътре беше пълно с хора. Имаше надбягвания и всички, които бяха заложили, слушаха коментатора с приковани във високоговорителите погледи. Фил се огледа към другия край на залага и посочи един мъж с палто от камилска вълна и кафява мека шапка.