Вчера обаче…
Докато карах безцелно из пустите улици на Елвенвил тази нощ, сигурно над милион пъти съм си повторил, че за случилото се е виновна единствено и само тя. Не помогна. Знаех, че виновният съм аз. Трябваше, по дяволите, трябваше да я предупредя, да й разкажа всичко за себе си, не страхливо да премълчавам, опасявайки се, че може да я отблъсна от себе си по този начин…
Тогава тя нямаше да смъкне очилата ми точно след една невероятно сладка (и, както се оказа, последна) целувка. Нямаше да каже „Искам да видя как изглеждат очите ти!“. Нямаше да я погледна неволно и за последен път да се потопя в синьото вълшебство.
След цяла нощ безсъние и обикаляне из града възпалените ми нерви най-накрая сдадоха багажа. Влязох в първия мотел, който се изпречи пред мен, и наех единична стая. Момчето на рецепцията не зададе никакви въпроси. Може би тъмните ми очила, треперещите ми ръце и пресипналият ми глас го убедиха да не се разправя много-много с мен.
Трудно извърнах очи от отражението си. Обиколих с поглед разхвърляната мотелска стая. Взрях се в снимката на момичето с най-сините на света очи, която бях оставил до подгизналата от сълзи възглавница. Отново погледнах към станалото ми вече толкова омразно отражение в огледалото.
И свалих очилата си.
©, 2002, Сибин Майналовски