Не само неговите родители, но също и родителите на приятелите му, и учителите, треньорите, а по-късно — и научните му ръководители и изпитващите го — всички сякаш бяха споделяли тайното знаене, че Аксел Глене ще постигне много, че го чакат успехи. Дори за Бие не му бе наложило да се бори. Бе се запознал с нея на студентски купон. Бе дошла там със своя приятел, но се заговори с Аксел в кухнята. Вече не си спомняше по какъв повод бе искала да го интервюира за студентския вестник. Когато бе решил да си тръгне, тя го бе помолила да й даде адреса си.
Колата бе увиснала на края на стръмен склон, задържала се на пътното платно със задните си колела. Единият от фаровете й още светеше. Аксел си помисли, че бе хубаво, че колата е застанала така, защото това можеше да означава, че скоростта й не е била твърде голяма. Когато обаче линейката спря и освети мястото на катастрофата, той веднага забеляза, че покривът на колата е смачкан.
Аксел изскочи от колата с куфарчето за спешна помощ в едната ръка и фенерче — в другата.
— Сигурно се е преобърнала.
Шофьорът на линейката, казващ се Мартин, си бе помислил същото. Свен, фелдшерът, добави:
— И то неведнъж.
Малко по нататък на пътя, пред спрялата кола с работещ двигател, се мяркаха три-четири силуета.
— Вие ли се обадихте?
— Аз се обадих — отговори възрастен мъж с плетена шапка, нахлупена върху ушите. — Минавахме оттук и я видяхме така. Вътре има някой. Не успяхме да отворим вратата.
Мартин се плъзна в канавката и освети купето.
— Един е притиснат от волана! — извика той на Аксел.
— А ще можем ли да я отворим?
Мартин дръпна вратата.
— Опитай от другата страна.
Аксел скочи долу и опита. От другата страна колата не бе толкова ударена, но вратата бе заключена.
— Може да се каже, че от предното стъкло не е останало нищо — съобщи той на Мартин и се покатери върху капака на двигателя. Отдолу, от мотора, се разнасяше някакво съскане. — Ще се наложи да се прекъсне бензинопроводът.
Светна с фенерчето си вътре. Върху волана бе полегнало тяло. Аксел протегна ръка и докосна човека по рамото, след което го разтърси:
— Чувате ли ме?
Никакъв отговор. От купето се разнасяше миризма на спирт. Не бе на течност за чистачки, явно бе на алкохол.
— Ей, чувате ли ме?
Слаб стон. Извъртял се, Аксел легна на хълбок и притисна пръст до шията на шофьора.
— Пулсът е равномерен! — извика той на Мартин, който все още стоеше от другата страна. — Някъде към деветдесет.
— Ще можем ли да го измъкнем?
— Покривът е притиснал вратата, не може да се влезе. Пожарникарите трябва вече да пристигат.
Освети с фенерчето лицето на легналия върху волана човек — младеж, виждаше се по модерната прическа. Отстрани на врата му имаше порезна рана, от която се процеждаше кръв, но прорезът не бе дълбок. Точно от момчето миришеше на спирт.
— Диша нормално. Не искам засега да го завъртя, че току-виж има проблем с тила.
Момчето зад волана издаде бълбукащ звук.
— В съзнание ли си? — извика Аксел. — Чуваш ли ме?
Отново същият звук, а след това — стон.
— Аз съм лекар. Скоро ще те измъкнем оттук. Сам ли беше?
Младежът измърмори нещо.
— Ще ти помогнем — успокои го Аксел. — Всичко ще е наред.
Изведнъж шофьорът изхриптя:
— Лиза…
— Значи не си бил сам в колата? — повтори Аксел.
— Лиза! — извика момчето и се опита да отлепи главата си от волана.