Когато живееш, нищо не се случва. Декорът се променя, хора влизат и излизат и толкова. Никога няма начало. Ни в клин, ни в ръкав дни се наслагват към дните — безкрайна и монотонна аритметика. От време на време пристъпваш към частичен сбор и си казваш: пътувам от три години, от три години съм в Бувил. Край също няма — никога не напускаш отведнъж жена, приятел, град. Пък и всичко си прилича — Шанхай, Москва, Алжир само за две седмици се уеднаквяват. На момента — от дъжд на вятър — си правиш равносметка, установяваш, че си се оплел с някоя жена, че си се забъркал в някаква каша. Това трае колкото мълния. Сетне ходът се възобновява, отново започваш да събираш часове и дни. Понеделник, вторник, сряда. Април, май, юни. 1924, 1925, 1926.
Ето какво е да живееш. Когато разправяш живота си обаче, всичко се променя, макар промяната да остава незабелязана: доказателството е, че хората казват: „истинска история“. Като че ли може да има истински истории; събитията настъпват в един ред, а ние ги предаваме в обратния. Уж започваш отначало: „Беше хубава есенна вечер през 1922 година. Работех като писар при нотариус в Марон.“ Всъщност си започнал от края. Той е тук, незримо присъствие, което придава на няколкото думи тържественост и стойност на начало. „Разхождах се и неусетно излязох от селото, умислен за паричните си затруднения.“ Взето в прекия смисъл, изречението говори, че човекът е вглъбен, унил, че изобщо не му е до приключения и е изпаднал тъкмо в онова настроение, при което подминаваш събитията, без да им обръщаш внимание. Но краят е налице и преобразява всичко. За нас този човек вече е герой на историята. Неговото униние, паричните му затруднения са далеч по-важни от нашите, те сякаш са озарени от светлината на бъдните страсти. И разказът продължава наопаки — миговете са престанали да се трупат наслуки един връз друг, те са всмукани от края на историята — той ги притегля, а всеки от тях на свой ред притегля предшестващия го миг „Цареше мрак, улицата беше безлюдна.“ Фразата с подхвърлена небрежно, изглежда ненужна, но ние не се подлъгваме и я скътваме в съзнанието си — тя дава сведение, чиято стойност впоследствие ще проумеем. Така у нас се създава чувството, че героят е възприел като поличби и оброци подробностите от въпросната нощ или пък че само онези, които са били равнозначни на обещания, са стигнали до него и той е останал сляп и глух за всичко, невещаещо приключение. Забравям, че бъдещето все още е липсвало: човекът се е разхождал в нощ без знамения — тя безразборно му е предлагала еднообразните си дарове и той не е пробирал измежду тях.
Исках миговете от живота ми да се следват и подреждат като мигове от живот, който си спомняш. Все едно да се мъчиш да уловиш времето за опашката.
Неделя
Сутринта бях забравил, че е неделя. Излязох и както обикновено поех по улиците. Носех „Йожени Гранде“. Сетне, както открехвах решетестата врата на градската градина, изведнъж ми се стори, че нещо ми прави знак. Градинката беше безлюдна и гола. Само че… как да кажа? Изглеждаше различна от друг път — усмихваше ми се. За миг останах опрян на решетката, после внезапно разбрах, че е неделя. Изписано бе по дърветата, по моравите, подобно на лека усмивка. Не можеше да се предаде, просто би трябвало много бързо да изрека: „Зиме, през една неделна утрин в градската градина.“
Пуснах вратата, извърнах се към сградите и към приветливите улици и полугласно казах: „Неделя е.“
Неделя е — отвъд доковете, по протежение на морето, край сточната гара, навред около града се тъмнеят празни хангари и неподвижни в мрака машини. Във всички къщи мъже се бръснат зад прозорците, отмятат глава и се взират ту в огледалото, ту в мразовитото небе, за да отгатнат дали времето ще е хубаво. Публичните домове отварят вратите си за първите посетители — селяни и войничета. В черквите, сред светлината на вощениците един човек пие вино пред коленичилите жени. Из всички предградия, между безкрайните зидове на фабриките, се точат дълги черни редици и бавно напредват към центъра на града. За да ги пропуснат, улиците са приели вида, свойствен за дни на размирици — освен по улица „Турньобрид“, магазините навред са надянали железните си брони. Скоро черните колони мълком ще нахлуят из притихналите квартали: първо ще се появят железничарите от Турвил със своите жени — работнички от сапунените фабрики в Сен Семфорен, а подир тях — дребните буржоа от Жукстбувил, тружениците от предачниците „Пино“ и множество занаятчии от предградието Сен Максанс; жителите на Тиераш ще пристигнат последни с трамвай, в единадесет часа. Скоро неделният мравуняк ще загъмжи между затворените магазини и залостените врати.