Пред пасаж Жийе се зачудвам какво да правя. Дали не ме причакват на изхода? Но и на площад „Дюкотон“, и в края на улица „Турньобрид“ нещо се нуждае от мен, за да се роди. Изпълнен съм с тревога — и най-незначителното действие е отговорно, не мога да отгатна какво се иска от мен. Все пак трябва да избера; жертвам пасаж Жийе, никога не ще узная какво е щял да ми предложи.
Площад „Дюкотон“ е безлюден. Нима съм се измамил? Струва ми се, че не бих го преглътнал. Нима наистина нищо няма да се случи? Приближавам се към светлинките на кафене „Мабли“. Объркан съм, чудя се дали да вляза; хвърлям поглед през голямото замъглено стъкло.
Залата е претъпкана. Въздухът синее от цигарения дим и от изпаренията, които се издигат от влажните дрехи. Касиерката е на мястото си. Добре я познавам: червенокоса е като мен и има някаква болест на стомаха. Бавно, с жална усмивка тя се разкапва под полите си и навява представа за сладникавия теменужен дъх, който понякога се излъчва от разлагаща се плът. Тръпка ме полазва от глава до пети: ето кой… ето кой ме е чакал. Тя е била тук, изопнала зад тезгяха скованото си тяло, усмихвала се е. От глъбините на кафенето нещо се устремява назад към раздробените неделни мигове и ги споява, осмисля ги — преминал съм през този ден, за да стигна дотук, да долепя чело до стъклото и да се вгледам в изпитото лице, което сякаш се разпуква върху вишневата завеса. Всичко е спряло, животът ми е спрял: прозорецът, спареният, син като вода въздух, бялото растение от плът в глъбините на водата и аз самият образуваме застинало и завършено цяло: щастлив съм.
Когато се озовах на булевард „Рьодут“, в мен не бе останало друго освен горчиво съжаление. Казах си: „Може би нищо в света не ми е тъй скъпо, както чувството за приключение. Но то ме спохожда, когато му скимне, изпарява се на бърза ръка и в мен нещо прегаря, щом то отлети! Дали с краткотрайните си насмешливи появи не ми сочи, че съм опропастил живота си?“
Зад мен из града, по широките прави улици, огрени от студения зрак на фенерите, береше душа едно значително социално събитие — настъпваше краят на неделния ден.
Понеделник
Как съм могъл снощи да напиша тъй нелепо и високопарно изречение:
„Бях сам, но крачех като цяла войска, настъпваща към някой град.“
Нямам нужда от красноречие. Пиша, за да осветля известни обстоятелства. Не бива да изпадам в литературни умотворения. Трябва да дам воля на перото си и да не подбирам думите.
Всъщност съм отвратен от снощната си приповдигнатост. На двадесетгодишна възраст се напивах и обяснявах, че съм личност от рода на Декарт. Ясно съзнавах, че се перча, самозабравях се, беше ми приятно. На следващия ден ми се гадеше, сякаш се бях събудил в пълно с бълвоч легло. Когато съм пиян, не повръщам, макар дори това да е за предпочитане пред другото. За вчера нямам дори оправданието да съм бил пиян. Възторгвах се като последен глупак. Необходимо ми е да се пречистя с отвлечени, прозрачни като вода мисли.
Чувството за приключение определено не се дължи на събитията — доказателството е налице. То идва по-скоро от начина, по който миговете се съчетават. Според мен се случва следното: внезапно усещаш как времето изтича, как всеки миг отвежда към друг и така до безкрай; всеки миг отлита и няма смисъл да се мъчиш да го задържиш и прочие, и прочие… Тогава приписваш това свойство на събитията, които се вместват във въпросните мигове; пренасяш върху съдържанието присъщото на формата. Впрочем много се говори за прословутия ход на времето, но той ни най-малко не е забележим. Виждаш една жена, мислиш, че ще остарее, само че не я виждаш да остарява. На моменти обаче ти се струва, че я виждаш как остарява и осъзнаваш, че остаряваш едновременно с нея — тъкмо там е чувството за приключение.
Ако добре си спомням, това се нарича необратимост на времето. Значи чувството за приключение е чисто и просто в осъзнаването на необратимостта на времето. Но защо не го изпитваме винаги? Да не би времето невинаги да е необратимо? Има мигове, в които ти се струва, че можеш да правиш каквото си искаш, да вървиш напред или да се върнеш назад, че нищо не е от значение; и други, когато брънките сякаш се сгъстяват — в подобни случаи въпросът е да не се провалиш, понеже нова сгода няма да има.
Ани извличаше от времето всичко възможно. Докато живеехме разделени — тя в Джибути, а аз в Аден — и ходех при нея за по едно денонощие, тя се изхитряше да трупа дрязги помежду ни, така че най-сетне оставаха точно шестдесет минути до заминаването ми; шестдесет минути, тъкмо толкова време, колкото да усетим как секундите отлитат една подир друга. Спомням си някаква ужасна вечер. Трябваше да отпътувам в полунощ. Отидохме на лятно кино; и двамата бяхме отчаяни. Само че конците дърпаше тя. В единадесет, когато главният филм започваше, Ани ме хвана за ръката и мълком я притисна между дланите си. Усетих как ме изпълва тръпчива радост и без да поглеждам часовника си, разбрах, че часът е единадесет. Оттогава нататък започнахме да осъзнаваме как минутите изтичат. Предстоеше ни тримесечна раздяла. В един миг образът на екрана стана бял, мракът се поразсея и видях, че Ани плаче. Сетне, в полунощ, тя пламенно се вкопчи в ръката ми, после я отпусна; станах и си тръгнах, без думица да кажа. Беше се справила на висота.