Съвзех се, кипнал от гняв против него, и сухо отвърнах:
— Благодаря, но мисля, че се напътувах: време ми е да се завърна във Франция.
Два дни по-късно отплавах с параход за Марсилия.
Ако не се заблуждавам и множеството натрупващи се признаци действително предвещават, че в живота ми предстои нов обрат, то признавам, че се боя. Не че животът ми е богат, нито пък има тежест или стойност. Но се плаша от това, което ще се зароди, ще ме обладае и тласне кой знае накъде. Ще трябва ли отново да замина, да оставя недовършено всичко — проучванията, книгата? Дали след месеци, след години ще се пробудя изтощен, разочарован, сред нови порутини? Бих искал да прозра в себе си, преди да е станало твърде късно.
Вторник, 30 януари
Нищо ново.
От девет до един се занимавах в библиотеката. Нахвърлих дванадесета глава и всичко, свързано с пребиваването на Ролбон в Русия до смъртта на Павел I. Свърших доста работа: повече няма да се занимавам с тези въпроси, докато не седна на пиша на чисто.
Часът е един и половина. Намирам се в кафене „Мабли“, похапвам сандвич, всичко е горе-долу наред. Впрочем в кафенетата всичко винаги е наред, особено в „Мабли“; заслугата е на собственика, господин Фаскел, чиято простовата външност действа разведряващо и успокоително. Скоро ще настане време за следобеден сън, очите му вече розовеят и се премрежват, но походката му си остава наперена и пъргава. Той снове между масите, приближава се до клиентите и поверително пита:
— Добре ли се чувствате, господине?
Усмихвам се на бодростта му; в часовете, когато заведението се опразва, главата му също се опразва. От два до четири кафенето опустява, тогава господин Фаскел пристъпва като замаян и докато келнерите гасят осветлението, той сякаш изпада в безсъзнание; остане ли сам, тутакси придремва.
Все още има двадесетина посетители — ергени, скромни инженерчета, чиновници. Те хапват надве-натри в семейни пансиони, които на шега наричат „лавки“, но понеже имат потребност от известен лукс, идват тук след обяда, пият по едно кафе, играят на зарове и тихо шумолят — ненатрапчив шум, който не ме дразни. На тях също им е необходимо да се събират по неколцина, за да съществуват.
А аз живея сам, съвършено сам. Никога с никого не говоря; нищо не получавам и нищо не давам. Самоукия не се брои. Впрочем не бива да забравям и Франсоаз, съдържателката на „Железничарска среща“. Но разговарям ли с нея? Когато след вечеря тя ми поднася халба бира, понякога я питам:
— Имате ли време днес?
Тя никога не отказва и аз я сподирям в някоя от големите стаи на първия етаж, които се дават под наем на час или на ден. Не й плащам: любим се на разменни начала. На нея това й доставя удоволствие (трябва й по един мъж дневно, така че поддържа отношения с доста други освен мен), а пък аз се пречиствам от някои меланхолични настроения, чиято причина ми е пределно ясна. Ала едва си продумваме. Какъв смисъл би имало? Всекиму своето; всъщност за нея аз си оставам най-вече редовен посетител на кафенето. Докато съблича роклята си, тя ме пита:
— Я ми кажете, да сте чували за някакъв аперитив „Брико“? Защото тая седмица двама клиенти искаха да си поръчат. Момичето се видя в чудо и дойде да ме предупреди. Търговски пътници бяха, сигурно са пили от това нещо в Париж. Ама аз пък не обичам да купувам слепешката. Ако нямате нищо против, ще си остана с чорапи.
Навремето — и дори дълго след раздялата ни — разсъждавах заради Ани. Сега вече не разсъждавам заради когото и да било; дори не се старая да си подбирам думите. Мислите се леят в мен, повече или по-малко бързо, не ги избистрям, оставям ги на воля. По липса на връзка с думи те обикновено се запазват мъгляви. Очертават смътни причудливи форми, разсейват се и аз тутакси ги забравям.
Прехласвам се от младите хора тук: докато пият кафето си, разправят ясни и правдоподобни случки. Ако ги запиташ какво са правили вчера, не се смущават — осведомяват те с две думи. На тяхно място щях да пелтеча. Вярно е, че много отдавна никой вече не го е грижа как си прекарвам времето. Когато заживееш сам, постепенно отвикваш да разказваш: правдоподобното отмира едновременно с приятелските отношения. Оставяш събитията да си текат, виждаш как внезапно изникват хора, които говорят, а после си отиват, оплиташ се в случки без начало и край: съвършено негоден си за свидетел. Затова пък не ти убягва нещо неправдоподобно, безотказно възприемаш всичко, на което по кафенетата никой не би хванал вяра. В събота например, към четири часа следобед, дребна женица в небесносиньо подтичваше заднишком по дъсченото мостче край строежа на гарата, смееше се и развяваше кърпичка. В същото време някакъв негър в кремав шлифер, жълти обувки и зелена шапка се зададе иззад ъгъла на улицата, като си подсвиркваше. Жената продължаваше да се движи гърбом и връхлетя върху него точно под провесения на оградата фенер, който вечер се пали. И тъй, в един и същ миг там се оказаха оградата със силен мирис на влажно дърво, фенерът, дребната руса женица в обятията на тъмнокожия под опаленото небе. Ако бяхме четирима или петима, предполагам, че щяхме да отбележим сблъсъка, бонбонените цветове, красивото синьо манто, напомнящо пухеник, светлия шлифер, червените стъкълца на фенера и да прихнем пред изумлението, което се изписа на двете детински лица.