Хората са на работа. Карнавалният вторник се очертава твърде вял. Улица „Мютиле“ остро мирише на влажна дървесина, както всякога преди дъжд. Не обичам подобни странни дни: в кината има дневни прожекции, учениците са разпуснати, из града се чувства смътно празнично настроение, което непрекъснато се натрапва, щом му обърнеш внимание.
Положително ще се видя с Ани, но не бих казал, че тази мисъл определено ме радва. Откак съм получил писмото й, не мога да се захвана за работа. За щастие вече е обед; не ми се яде, но ще хапна, колкото да мине времето. Влизам в гостилница „При Камий“ на улица „Орлож“.
Заведението е уютно; денонощно предлага кисело зеле и яхния с фасул. Хората ходят да вечерят там след театрално представление; регулировчиците го препоръчват на пътниците, които пристигат прегладнели посред нощ. Осем мраморни маси. Тапицирани с кожа канапета опасват помещението. Две огледала, осеяни с ръждивочервени петънца. Двата прозореца и вратата са с матови стъкла. Барът е разположен в ниша. В съседство има още едно малко помещение, но никога не съм влизал в него — то е само за влюбени двойки.
— Дайте ми омлет с шунка.
Келнерката е едра, руменобуза девойка. Заговори ли с мъж, напушва я непреодолим кикот.
— Не ми е разрешено. Искате ли омлет с картофи? Шунката е под ключ — само шефът може да реже от нея.
Поръчвам яхния от зрял фасул. Шефът се нарича Камий и не си поплюва.
Момичето се отдалечава. Сам съм в мрачното овехтяло помещение. В портфейла ми има писмо от Ани. Безпричинен свян ме възпира да го прочета. Мъча се да си припомня фразите една по една.
Скъпи ми Антоан
Усмихвам се — не, Ани сигурно не е написала „Скъпи ми Антоан“.
Преди шест години, когато единодушно стигнахме до заключението, че трябва да се разделим, реших да замина за Токио. Изпратих й няколко реда. Вече не вървеше да я наричам „любов моя“ и съвсем чистосърдечно започнах със „Скъпа ми Ани“.
Възхищавам се от твоята непринуденост — отговори ми тя. — Нито бях, нито сега съм твоята скъпа Ани. Нито пък ти си моят скъп Антоан, имай го предвид. Ако не знаеш как да се обръщаш към мен, по-добре избягвай каквото и да е обръщение.
Измъквам писмото от портфейла. Не е написала Скъпи ми Антоан. В края също липсват любезни благопожелания: Трябва да те видя. Ани. По нищо не мога да определя отношението й. Няма защо да ми е криво — познат ми е нейният стремеж към съвършенство. Тя винаги искаше да постигне „съвършени мигове“. Ако моментът не бе подходящ, губеше всякакъв интерес, животът угасваше в очите й; тя лениво се помайваше, намусена като навлязло в пубертета девойче. Или пък се заяждаше с мен:
„Секнеш се тържествено като еснаф и покашляш в кърпата си самодоволно.“
Не биваше да й се отговаря, трябваше да се изчака: при някакъв недоловим за мен знак Ани се сепваше, красивите й морни черти се изопваха и тя като пчеличка започваше да се труди. Излъчваше завладяващ, пленителен трепет; тананикаше си през зъби, озърташе се на всички страни, после с усмивка се изправяше, идваше при мен, разтърсваше ме за раменете и в продължение на няколко минути сякаш отправяше разпореждания към околните вещи. С тих и припрян глас ми обясняваше какво се иска от мен.
„Хайде, поне мъничко се постарай! Така глупаво се държа миналия път. Представяш ли си колко прекрасен би могъл да бъде този миг? Виж небето, виж отблясъците на слънцето върху килима. Тъкмо съм си сложила зелената рокля и нямам грим, съвсем бледа съм. Отстъпи назад, иди да седнеш на сянка; разбираш ли какво трябва да правиш? Хайде де! Ама че си загубен! Кажи ми нещо.“
Съзнавах, че успехът на начинанието е в мои ръце: мигът притежаваше неясен смисъл, който се полагаше да бъде избистрен и огладен — за тази цел бе необходимо да се направят определени движения, да се изрекат определени думи; чувствах се смазан от бремето на собствената си отговорност, пулех се и нищичко не съзирах, заплитах се сред обредите, които Ани на място измисляше, и с едрите си непохватни ръце ги разнищвах като паяжини. В такива моменти тя ме ненавиждаше.
Положително ще отида да я видя. Още я ценя и обичам от все сърце. Дано някой друг е имал повече късмет от мен и е проявил по-голямо умение в играта на съвършени мигове.
„Проклетата ти коса всичко проваля — казваше тя. — Рижите хора за нищо не ги бива.“
Усмихваше се. Първо ми се изплъзна споменът за очите й, после за стройното й тяло. Възможно най-дълго съхраних представата за усмивката й, сетне, преди три години, и тя се изличи. Преди малко, докато поемах писмото от ръцете на хотелиерката, споменът внезапно се възроди — стори ми се, че виждам как Ани се усмихва. Опитвам се отново да го извикам: необходимо ми е да почувствам цялата нежност, която Ани ми вдъхва; тази нежност е тук, съвсем близко, готова е да бликне. Но усмивката не се появява — свършено е. Оставам празен и претръпнал.