Влиза зиморничаво свит мъж.
— Добър ден, дами и господа.
Сяда, без да съблече пардесюто си, което е тъй охлузено, че бие на зелено. Търка една о друга тесните си длани и сплита пръсти.
— Какво ще желаете?
Той се сепва, ококорва се тревожно.
— А? Дайте ми аперитив „Бир“ с вода.
Келнерката не се помръдва. В огледалото лицето й изглежда заспало. Всъщност очите са отворени, но образуват само цепки. Такава си е, никога не се разбързва да обслужи клиентите, отделя си мъничко време, за да помечтае над поръчките им. Навярно си въобразява как ще вземе от рафта зад тезгяха бутилката с бял етикет и червени букви, как ще налее гъстата течност — все едно че самата тя пие.
Мушвам в портфейла писмото на Ани: то ми даде каквото бе по силите му, но не ще ме отведе до жената, която го е пипала, сгънала, сложила в плик. Нима изобщо е възможно да мислиш за някого в минало време? Докато се обичахме, не допускахме да отминат и да се отронят от нас дори най-кратките мигове, дори най-незначителните болки. Звуците, уханията, окраските на дните, даже неизказаните мисли — всичко отнасяхме със себе си и всичко бе като незараснала рана; то не преставаше да ни радва и измъчва в настоящето. Нямаме ни един спомен; любовта ни беше неумолима и палеща, лишена от сенчести кътове, от отстояния, от убежища. Три едновременно присъстващи години. Затова и се разделихме — не ни достигнаха силите да носим подобно бреме. А когато Ани си отиде, трите години внезапно и отведнъж се продъниха в миналото. Дори не страдах, чувствах се кух. Сетне времето отново взе да тече и празнотата нарасна. Каквото все още се бе съхранило — непознати лица, площади, брегове на дълги реки, — и то се изличи в Сайгон след решението ми да се върна във Франция. И тъй, моето минало вече е само огромна яма. А моето настояще са замечтаната зад тезгяха келнерка с черна блузка и дребосъкът. Струва ми се, че от книгите съм научил всичко, което знам за живота си. Дворците в Бенарес, терасата на Прокажения владетел, храмовете на остров Ява с дългите си порутени стълби са се отразили за миг в очите ми, но са останали на място, не са проникнали в мен. Трамваят, който вечер минава пред хотел „Прентания“, не отнася върху стъклата си отражението на неоновата фирма; той само за миг припламва, сетне се отдалечава с тъмни прозорци.
Човекът не откъсва поглед от мен; дразня се. Придава си важност, която не подобава на ниския му ръст. Момичето най-сетне се наканва да го обслужи. Лениво протяга едрата си мургава ръка, докопва бутилката и я донася заедно с чаша.
— Заповядайте, господине.
— Господин Ашил — казва той любезно.
Тя му налива, без да отговори; той си чопли носа, но изведнъж чевръсто измъква пръста си и полага ръце върху масата. Отмята глава, а очите му заблестяват.
Студено изрича:
— Горкана.
Келнерката се сепва, сепвам се и аз: в израза на мъжа има нещо неопределено, може би удивление, сякаш не той е проговорил. И на тримата ни става неловко.
Дебеланата се съвзема първа, понеже й липсва въображение. Измерва господин Ашил отвисоко — знае си, че с една ръка може да го вдигне като перушинка и да го изхвърли навън.
— Че защо да съм горкана?
Той се колебае. Гледа я объркан, после се усмихва. Лицето му се набраздява от множество бръчки и той ситно кърши китката си:
— Обижда се. Ами така му е думата: горкана. Не го взимай навътре.
Тя обаче го загърбва и отива зад тезгяха; действително е засегната. Той отново се засмива:
— Ха-ха! Просто ми се изплъзна от езика. Сърдиш ли се? Сърди се — бегло се обръща към мен.
Извивам глава встрани. Той леко вдига чашата си, но няма намерение да отпие; примигва слисано и смутено, сякаш се мъчи да си припомни нещо. Момичето е седнало зад касата и измъква изотдолу някакво ръкоделие. Отново се възцарява мълчание, но сега то е различно. Завалява дъжд, който тихо трополи по матовите стъкла; ако из улиците още има деца в карнавални дрехи, от влагата мукавените им маски ще се разкашкат, а цветовете ще се размият.
Келнерката светва лампите: часът е само два, но небето е схлупено, мрачно и тя не вижда достатъчно ясно, за да шие. Блага светлина; хората са по домовете си, сигурно и те палят лампи. Четат, гледат небето през прозорците. За тях… за тях не е същото. Те са остарели другояче. Живеят сред наследени или подарени вещи и всяка част от тяхната покъщнина е спомен. Стенни часовници, медальони, портрети, раковини, преспапиета, паравани, шалове. Притежават шкафове, пълни с бутилки, с платове, с вехтории, с вестници — всичко са опазили. Миналото е разкош, достъпен за собственици.