Къде ли бих съхранявал своето? Не можеш да скъташ миналото в джоба си, трябва да имаш дом, за да го разположиш в него. Аз не притежавам друго освен тялото си; сам-самичък човек не може с тяло да заприщи спомените си — те минават през него. Нямам право да се оплаквам — та нали исках да бъда свободен.
Дребосъкът шава и въздиша. Сгушил се е в палтото си, но от време на време отмята глава и заприличва на човек. Той също няма минало. При повече старание навярно ще се открие нещичко у братовчеди, прекъснали връзките с него — например фотография от сватба, на която той е с корава яка, риза с нагръдник и щръкнали младежки мустаци. А от мен май и толкова не е останало.
Ето че пак ме гледа. Този път ще ме заговори, чувствам се нащрек. Не симпатия се поражда помежду ни — ние сме еднакви, там е работата. Като мен и той е сам, но е още по-затънал в самотата си. Сигурно чака своята Погнуса или някакво нейно подобие. Значи вече има хора, които ме разпознават, взират се в мен и си казват: „Той е нашего брата“. Е, какво иска? Сигурно му е ясно, че нищо не можем да сторим един за друг. Семействата са по домовете си, сред своите спомени. А ние сме тук — две безпаметни отрепки. Ако той изневиделица стане, ако ме заприказва, ще избухна.
Вратата се отваря с трясък: доктор Роже.
— Добър ден на всички.
Той влиза, троснат и мнителен; леко подгъва дългите си нозе, на които туловището му едва се крепи. В неделни дни често го виждам в бирария „Везелиз“, но не се познаваме лично. По телосложение напомня бивш треньор — ръце като бутове, сто и десет сантиметра гръдна обиколка, само дето краката не го държат. — Жана, милата ми Жана.
Ситни до окачалката, за да остави там голямата си филцова шапка. Келнерката сгъва ръкоделието си и без да бърза, като насън, пристъпва към доктора, за да го отмотае от шлифера му.
— Какво ще поръчате, докторе?
Той сериозно се взира в нея. Това се вика красива мъжка глава. Похабена, набраздена от живота и страстите. Докторът обаче е разбрал живота, овладял е страстите си.
— Чудя се… — казва той с гръден глас.
Отпуска се на канапето срещу мен и изтрива чело. Стига да не е на крак, чувства се свободно. Очите му са смущаващи — големи, черни и властни.
— Дай ми… дай ми един отлежал калвадос, моето момиче.
Без да помръдне, келнерката съзерцава широкото, прорязано от бръчки лице. Умислена е. Дребният човечец вдига глава и се усмихва, сякаш е дошло избавлението му. И наистина е така — исполинът действително ни е избавил. Тук имаше нещо ужасяващо, което щеше да ни погълне. Дълбоко си отдъхвам — сега вече си седим по мъжки.
— Е, какво става с калвадоса?
Момичето се сепва и тръгва. Той протяга едрите си ръце и обхваща ръбовете на масата. Господин Ашил прелива от радост; иска му се да привлече вниманието на доктора. Ала е толкова дребен, че макар усилено да клати крака и да се тресе на канапето, не поражда никакъв шум.
Момичето поднася калвадоса. Кимва към човечето, за да го посочи на доктора, който бавно извива торс — не може да си движи врата.
— Я, ти ли си, нищожество такова? — провиква се той. — Още ли си жив?
Обръща се към келнерката:
— Защо го пускате тук?
Вторачва се в човечеца със свирепи очи. Прям поглед, който преценява нещата според истинската им стойност. После обяснява:
— Перко — хлопа му дъската.
Дори не си дава труд да се престори, че говори на шега. Знае, че перкото няма да се разсърди, че ще се засмее. Така и става: човечецът смирено се усмихва. Перко — олеква му, чувства, че го закрилят от самия него; днес нищо лошо няма да го сполети. Най-чудното е, че и аз се успокоявам. Перко — значи такава била работата…
Докторът се засмива, хвърля ми радушен и съучастнически поглед — вероятно го дължа на своя ръст, пък и ризата ми е чиста. Благоволява да ме приобщи към шегата си.
Не се усмихвам, не отвръщам на неговите усилия да ме предразположи: тогава, все така ухилен, той изпробва върху мен унищожителния обстрел на зениците си. Мълком се разучаваме в продължение на няколко мига; той ме измерва с присвити очи, като се прави на късоглед, и ми отрежда определено място. В коя ли категория? На перковците? Или на хъшлаците?
Тъй или инак, той пръв отвръща глава: да биеш обаче лек отбой пред някакъв си самотник без значение в обществото, никак не е важно и веднага се забравя. Свива цигара и я запалва, сетне остава неподвижен, втренчил суровите си като на старец очи.
Какви великолепни бръчки; всички възможни са налице — напречните черти по челото, ветрилообразните резки край очите, гърчивите гънки от двете страни на устата, без да се броят жълтите вървища, виснали пред гушата. Това е то човек с късмет: дори и отдалече да го гледаш, си казваш, че много страдания и бури са му минали през главата. Впрочем заслужава да има такова лице, тъй като нито за миг не се е заблудил относно начина да задържи и оползотвори миналото си: той просто го е препарирал, превърнал го е в жизнен опит, предназначен за жените и младежта.