Господин Ашил е щастлив, което сигурно отдавна не му се е случвало. Прехласнал се е, пие аперитива си на малки глътки, като издува бузи. Бива си го доктора, умее да се справя с хората! Виж, той не би се разстроил от някакъв си перко дотолкова, че да му причернее — на такива трябва да им скръцнеш със зъби, да ги скастриш с една-две остри думи. Докторът има опит. Той е професионалист в жизнения опит: лекарите, свещениците, съдиите и офицерите познават човека, сякаш собственоръчно са го сътворили.
Срам ме е заради господин Ашил. С него сме от едно тесто, би било редно да се сплотим срещу останалите. Той обаче ме заряза, премина във вражеския лагер, понеже чистосърдечно вярва в опита. Не в своя, нито в моя. В този на доктор Роже. Преди малко господин Ашил се чувстваше особен, струваше му се, че е съвсем сам, а сега знае, че като него има и други — доктор Роже ги е виждал, способен е да разкаже на господин Ашил историята на всеки от тях и да му разкрие как е приключила. Господин Ашил е просто медицински случай, който при това лесно може да бъде сведен до няколко общи понятия.
Как ми се иска да му обясня, че го мамят, че го използват хора, които си придават важност. Професионалисти в опита? Те живуркат, вцепенени и в полусън, оженват се на бърза ръка и от немай-къде създават деца по силата на обстоятелствата. Срещат се с хора по кафенета, на сватби, на погребения. От време на време попадат в някой водовъртеж и се мятат, без да ги разбират какво ги е сполетяло. Всички засягащи ги явления започват и свършват извън тяхното полезрение; източени смътни форми, придошли отдалеко събития мимоходом ги докосват, а когато те се помъчат да ги съзрат, всичко вече е отминало. После, към четиридесетгодишна възраст, обявяват жалките си закостенели представи и десетина шаблонни израза за опит и започват да действат като автомати: две монети в левия процеп, и се изсипват увити в станиол анекдоти; две монети в десния, и се отронват ценни съвети, които лепнат по зъбите като горена захар. При такива изисквания и аз бих могъл да бъда канен на гости, а помежду си хората биха си казали, че съм голям пътешественик, на световно равнище. Ето например: мохамеданите уринират клекнали, индийските акушерки лекуват кръвоизливите със счукано стъкло, примесено с говежди фъшкии; по време на месечните си неразположения девойките в Борнео прекарват три дни и три нощи върху покривите на домовете си. Във Венеция съм виждал погребения с гондоли, в Севиля съм присъствал на тържествата през Страстната седмица, слушал съм оратории в Оберамергау. Естествено, всичко това е само бегъл образец от моите познания. Но ще се разположа на стола си и духовито ще отпочна:
„Чували ли сте за Иршава, драга госпожо? Чудновато градче в Моравия, където се отбих през 1924 година…“
А след като привърша разказа си, председателят на съда, пред чиито очи са минали толкова различни съдби, ще вземе думата:
„Колко правдиво, драги господине, колко човешко! Имах подобен случай в началото ма своята практика. Беше през 1902 година. Назначен бях за заместник-съдия в Лимож…“
Само че с подобни приказки ми проглушиха ушите още като дете. При това семейството ми не беше от професионалисти. Срещат се обаче и любители. Такива са секретарите, чиновниците, търговците, всички, които слухтят по кафенетата и попиват чуждите брътвежи. Чукнат ли им четиридесетте, те започват да се чувстват преизпълнени с опит, който не могат да изразходват. За щастие създали са деца и тях заставят да го поглъщат. Искат да внушат, че миналото им не е погубено, че спомените им са се напластили и плавно са прераснали в Мъдрост. Какво удобно минало! Преносимо минало, златно книжле, изпълнено с прекрасни максими. „Повярвайте, от личен опит ви говоря, каквото знам, от живота съм го почерпил.“ Да не би Животът да се е наел да разсъждава вместо тях? Те обясняват новото чрез старото, а старото чрез нещо още по-старо, подобно на историците, които определят Ленин като руския Робеспиер, а Робеспиер като френския Кромуел — в крайна сметка всичко им се изплъзва… Зад тяхната самомнителност се отгатват леност и униние: пред очите им се нижат привидности, докато те се прозяват, убедени, че няма нищо ново под слънцето. „Перко“ — и доктор Роже смътно се сеща за други перковци, макар ни един да не може ясно да си припомни. Сега каквото и да стори господин Ашил, то няма да ни изненада — та нали е перко!