Не е перко, ами се бои. От какво? Искаш ли да разбереш нещо, трябва да се изправиш пред него очи в очи, съвсем сам, без опора: цялото минало на света не би ти помогнало. После нещото изчезва и каквото си разбрал, изчезва заедно с него.
Обобщените представи влияят по-добре на самочувствието. Пък и професионалистите, та даже и любителите в края на краищата всякога излизат прави. Тяхната мъдрост повелява да вдигаш около себе си възможно най-малко шум, да живееш възможно най-малко, да си кротуваш. Назидателните им разкази са за дръзки хора, за чудаци, които получават съответно възмездие. Е, да, така става, никой не твърди противното. Навярно и на господин Ашил не му е много чиста съвестта. Сигурно си казва, че е нямало да изпадне дотук, ако се е вслушвал в съветите на баща си, на по-голямата си сестра. А на доктора му се полага да говори: той не е опропастил живота си, съумял е да принесе полза. Над тази дребна отрепка той се извисява спокоен и могъщ — същинска канара.
Доктор Роже е изпил калвадоса. Едрото му тяло се килва, а клепачите тежко се притварят. Зя пръв път виждам лицето му без очите: сякаш е картонена маска, подобна на онези, които днес се продават по будките. Страните му са със зловещ възрозов цвят… Истината внезапно ми се разкрива — този човек скоро ще умре. Той положително си го знае; достатъчно е да надзърне в огледалото — с всеки изминал ден се усилва приликата му с трупа, в който ще се превърне. Ето в какво се състои техният опит, ето защо все си казваш, че от него лъха на смърт: той е последната им защита. На доктора му се ще да си вярва, да потули от себе си непоносимата действителност: че е сам, без нищо придобито, без минало, със закърняващ ум и сплуващо се тяло. И за свое обезщетение той грижливо е изградил, стъкмил и уплътнил цял налудничав блян — убеждението, че бележи напредък. Мисълта му се губи, има мигове, когато умът му действа на празен ход? То е, понеже се е отърсил от младежката прибързаност в преценките. Непосилно му е да вниква в прочетеното? Просто вече няма отношение към книгите. Неспособен е да се люби с жена? Та нали го е бивало навремето? Да си любил, е много по-добре, отколкото да продължаваш да го правиш: от разстояние по-ясно осмисляш, сравняваш и разсъждаваш по въпроса. И за да съумява да понася ужасния образ на смъртник в огледалото, той се мъчи да си внуши, че върху него са изписани поуките на жизнения опит.
Докторът леко извръща глава. Клепачите му се приповдигат, той ме гледа с порозовели от сънност очи. Усмихвам му се. Бих искал тази усмивка да му разкрие всичко, което той се опитва да скрие. Положително ще се сепне, ако смогне да си каже: „Ето един човек, който знае, че ще пукна!“ Ала клепачите му отново се спускат и той заспива. Тръгвам си, оставям господин Ашил да бди над неговия сън.
Дъждът е спрял, въздухът е свеж, по небето бавно се търкалят прекрасни черни картини — обстановка, напълно подходяща за съвършен миг; за да запечата тези картини, Ани би отприщила в сърцата ни мътни, немощни талази. Аз обаче не умея да се възползвам от случая, вървя слепешката, празен и спокоен под неупотребеното небе.
Сряда
Не бива да се боя.
Четвъртък
Изписах четири страници. Сетне известно време се чувствах щастлив. Не трябва прекалено да се разсъждава за стойността на Историята. Така се излагам на опасността да се отвратя от нея. Нека да не забравям, че в сегашния момент господин Дьо Ролбон представлява единственото оправдание за моето съществуване.
След седмица ще замина при Ани.
Петък
На булевард „Рьодут“ мъглата беше тъй гъста, та реших, че ще е по-разумно да вървя плътно покрай стената на казармата; вдясно от мен автомобилните фарове пръскаха пред себе си мокро сияние и беше невъзможно да се разбере къде свършва тротоарът. Наоколо ми имаше хора, чувах шума от стъпките им, а понякога и тих брътвеж, но никого не виждах. По едно време женско лице се очерта на височината на раменете ми, но мъглата тутакси го погълна; после някой ме докосна, като дишаше тежко. Не знам накъде крачех, бях твърде съсредоточен, погълнат от усилието да напредвам, да опипвам земята с крак и дори да протягам ръце пред себе си като слепец. Впрочем никак не ми беше приятна цялата тази гимнастика. И все пак през ум не ми минаваше да се прибера, бях като омагьосан. Най-сетне, след половин час, забелязах в далечината синкава омара. Насочих се нататък и скоро навлязох в пределите на ярко зарево; насред него разпознах кафене „Мабли“, което пронизваше мъглата със светлините си.